Град от кости

Клеъри се хвърли изтощена на леглото си, но за своя изненада не можа да заспи. Най-накрая тя извади скицника си от раницата и започна да рисува, като сложи подложката на коленете си. Най-напред започна да драска безцелно — част от порутената фасада на вампирския хотел: озъбените водоливници с изпъкнали очи. Пуста улица, самотна лампа, плискаща наоколо жълта светлина, някаква сянка, мяркаща в края на светлината. Тя нарисува Рафаел с неговата кървава бяла риза, с кръстовия белег на гърдите. А после нарисува Джейс, застанал на покрива и гледащ надолу от височината на шестия етаж. Той не се страхува, гледа на падането като на предизвикателство… сякаш няма празно пространство, което той да не може да запълни с вярата в собствената си непобедимост. Тя го нарисува така, както го бе видяла в съня си — с крила, излизащи от раменете му, също като крилата на статуята на ангела в Града от кости.

Накрая се опита да нарисува майка си. Беше казала на Джейс, че не се чувства по-различно след четенето на Сивата книга, и това си беше така. Сега обаче, когато се опита да си представи лицето на майка си, установи, че то беше съвсем различно от нейните спомени за Джослин. Вече виждаше белезите й, фините, бели знаци, които покриваха гърба и раменете й като снежна пелена.

Беше тежко да осъзнае, че начинът, по който беше гледала на майка си, на целия й живот, е бил лъжа. Тя пъхна скицника под възглавницата си, очите й горяха.

Някой почука на вратата… леко, колебливо. Тя рязко отвори очи.

— Влез.

Беше Саймън. Досега не беше забелязала колко зле изглеждаше той. Не се беше изкъпал и дрехите му бяха раздърпани и мръсни, косата му бе разрошена. Той се поколеба преди да влезе, държеше се някак резервирано.

Тя се отмести настрани, като му направи място до себе си на леглото. Нямаше нищо странно в това, да седи на едно легло със Саймън. Те от години си ходеха на гости с преспиване, като малки си правеха палатки и крепости от одеяла, а като по-големи стояха до късно през нощта и си четяха комикси.

— Намерил си си очилата — каза тя. Едното им стъкло беше счупено.

— Бяха в джоба ми. Оказаха се по-здрави, отколкото си мислех. Трябва да напиша благодарствено писмо на производителя. — Той се настани колебливо до нея.

Клеъри докосна рамото му.

— Ходж превърза ли те?

Той кимна.

— Да. Чувствам се, сякаш са ме стискали с менгеме, но нямам нищо счупено… не и сега. — Той се обърна и я погледна. Очите му зад счупените очила си бяха същите, каквито ги помнеше: тъмни и сериозни, обрамчени с мигли, каквито момчетата не държаха особено да имат, но за които момичетата човек биха убили. — Клеъри, това, че ти дойде за мен… че ти рискува всичко…