Град от кости

Клеъри вяло се усмихна и седна срещу него. Каменният под на оранжерията беше студен за голите й крака, но тя изпита удоволствие след толкова дни тягостна жега. Джейс извади от кесията няколко ябълки, един шоколад със стафиди, един с ядки и бутилка вода.

— Никак не е зле — каза възхитено тя.

Сандвичът със сирене беше топъл и малко мек, но беше страшно вкусен. Джейс извади от един от многобройните джобове на якето си нож с костена дръжка, предназначен сякаш за изтърбушване на гризли, и започна да реже ябълките, като най-педантично ги разделяше на по осем парчета.

— Е, това не е торта за рожден ден — каза той, като й подаде едно парче, — но все е по-добре от нищо.

— Аз и не очаквах нищо, така че, благодаря. — Тя отхапа от ябълката, която имаше вкус на зелено и свежо.

— О, как така без нищо на рождения ти ден? — Той обели втората ябълка, като изрязваше кората й на дълги, къдрави ивици. — Рождените дни са нещо специално. Моят рожден ден беше единственият ден, в който баща ми ми позволяваше да правя или да имам каквото си поискам.

— Каквото и да е то? — засмя се тя. — А ти какви неща искаше?

— Ами, когато бях на пет, поисках да се изкъпя в спагети.

— Но той не ти позволи, нали?

— Не, там е работата, че ми позволи. Каза, че няма да е скъпо, а и защо не, след като такова е желанието ми. Нареди на слугите да напълнят ваната с вряла вода и спагети и когато се охлади… — той сви рамене — се изкъпах в тях.

Слуги? — помисли си Клеъри. Но каза на глас:

— И как беше?

— Хлъзгаво.

— Така и предположих. — Тя се опита да си го представи като малко момче, което се залива от смях, потънало до уши в спагети. Но нищо не се получи. Този Джейс, когото познаваше, никога не се заливаше от смях, дори и когато е бил на пет. — Какво друго си пожелаваше?

— Най-вече оръжия — рече той, — което съм сигурен, че не те учудва. И книги. Много обичам да чета.

— Не си ли ходил на училище?

— Не — той отговори бавно, сякаш бяха достигнали тема, която не искаше да дискутират.

— Но приятелите ти…

— Нямах приятели — каза Джейс. — Освен баща си. Той беше всичко, от което се нуждаех.

Тя го погледна втренчено.

— Никакви ли приятели?

Той кимна.

— За първи път видях Алек — заразказва той, — когато бях на десет години, всъщност тогава за първи път видях друго дете на моята възраст. За първи път имах приятел.

Тя сведе поглед. Сега картината сама се оформи в главата й: мислеше си за Алек, за начина, по който той я гледаше. Не ти е казал подобно нещо. Не би го казал.

— Не ме съжалявай — каза Джейс, сякаш отгатнал мислите й, макар че нямаше за какво да го съжалява. — Той ми даде прекрасно образование. Прекрасна подготовка. Обиколихме целия свят. Лондон. Санкт Петербург. Египет. Обичахме да пътуваме. — Очите му бяха мрачни. — Откакто той умря, не съм ходил никъде. Само в Ню Йорк.