Град от кости

— Ти да не спеше? — попита той. В гласа му нямаше разкаяние, а само любопитство.

— Не. — Клеъри се измъкна в коридора, като затвори вратата зад себе си. — Как реши, че спя?

Той погледна бебешко синята й пижама.

— Просто ми хрумна.

— Днес почти не съм ставала от леглото — каза тя, което, технически погледнато, си беше така. При вида му нервността й достигна до краен предел, но не виждаше причина да го уведомява за това. — А ти? Не си ли уморен?

Той поклати глава.

— Подобно на пощенските служители, ловците на демони никога не спят. „В дъжд и сняг, в жега и мрак нощем те на поста си бдят…“

— Наистина ще се окаже проблем, ако нощният мрак те спре да бдиш на поста си — отбеляза тя иронично.

Той се усмихна дяволито. За разлика от косата, зъбите му не бяха безупречни. Единият му преден резец беше леко и чаровно нащърбен.

Тя обгърна тялото си с ръце. В коридора беше усойно и тя усети как кожата по ръцете й настръхва.

— Всъщност, какво правиш тук?

— Под „тук“ имаш предвид стаята ти или ми задаваш важния екзистенциален въпрос, защо сме тук, на тази планета? Ако ме питаш дали нещата стават по случайно стечение на обстоятелствата, или има по-голяма метаетична причина да живеем, ами този въпрос вълнува хората от векове. Според мен простият онтологичен редукционизъм категорично не е сериозен аргумент, но…

— Отивам да си легна — Клеъри посегна към бравата.

Той пъргаво се пъхна между нея и вратата.

— Тук съм — каза той, — защото Ходж ми каза, че имаш рожден ден.

Клеъри въздъхна с досада.

— Той е чак утре.

— Това не е причина да не започнеш с получаването на поздравления отсега.

Тя го погледна.

— Ти избягваш Алек и Изабел.

Той кимна.

— Те нещо се опитват да се карат с мен.

— И двамата за едно и също ли? — попита Клеъри.

— Не мога да кажа. — Той се огледа по коридора. — Също и Ходж. Всеки иска да говори с мен. Освен ти. Обзалагам се, че ти не искаш да говориш с мен.

— Така е — потвърди Клеъри. — Гладна съм. Умирам от глад.

Той извади ръка иззад гърба си. В нея имаше леко намачкана хартиена кесия.

— Взех си малко храна от кухнята, без Изабел да забележи.

Клеъри се усмихна.

— Пикник? Малко е късничко за Сентръл парк, не мислиш ли? Пълно е с…

Той махна с ръка.

— Митични същества. Знам.

— Щях да кажа крадци — поясни Клеъри. — Макар че ми е жал за крадеца, дръзнал да те нападне.

— Много мъдро изказване, поздравления — каза Джейс, който изглеждаше поласкан. — Но аз нямах предвид Сентръл парк. Какво ще кажеш за оранжерията?

— Сега ли? През нощта? Не е ли малко… тъмно?

Той се усмихна загадъчно.

— Ела. Ще ти покажа.