Денят на змията
- Автор: Олтън Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Денят на змията». Краткое содержание книги:
— Какво съм видяла? Вътрешността на поток от лава.
— Поток от лава?
— Да. Геолозите на „Бун“ ми обясниха всичко. Дори ми показаха инфрачервени сателитни снимки на образувания от падането на астероида, образувал кратера Чикшулуб. Зелената светлина идва от подземен поток от лава, който минава под дупката в морското дъно. Дупката се е отворила през септември, когато се е активирал подводен вулкан.
— Вулкан? Какви ги говориш, Доминик?
— Мик, подводницата ни беше всмукана в един от потоците от лава, когато част от морското дъно се е срутила. И после, когато налягането е намаляло, сме се издигнали на повърхността. — Тя поклати глава. — Ти наистина ме изигра! Сигурно си чул за вулкана по Си Ен Ен? Това е бил звукът, който Из е чул със СПАН.
Доминик го блъсна в гърдите.
— Баща ми е умрял, докато е изследвал този проклет подземен вулкан…
— Не…
— Ти ме изигра! Единственото ти желание беше да избягаш…
— Изслушай ме, Доминик…
— Не! Изслушах те и баща ми загина. Сега ти ме изслушай. Помогнах ти, защото знаех, че са издевателствали с теб, и се нуждаех от помощта ти, за да разбера какво се е случило с Из. Сега знам истината. Ти ме измами.
— Глупости! Всичко, което са ти казали военните, е лъжа. Тунелът не беше поток от лава, а изкуствено създадена шахта на отдушник. Баща ти е чул звука на гигантските турбини. Подводницата ни беше всмукана от шахтата на отдушника и се заклещи в роторите на турбината. Не си ли спомняш всичко това? Знам, че беше ранена, но още беше в съзнание, когато излязох от подводницата.
— Какво? — Тя го погледна озадачено, изведнъж обезпокоена от смътен спомен. — Чакай малко. Дадох ли ти кислородна бутилка?
— Да! Това спаси живота ми.
— Наистина ли излезе от подводницата? — Доминик седна на ръба на върха на пирамидата. „Излъгаха ли ме военните?“ — Мик, не може да си излизал. Ние бяхме под водата…
— Камерата беше херметически затворена. Подводницата беше запушила шахтата на отдушника.
Тя поклати глава. „Мик лъже. Това са глупости.“
— Превързах главата ти. Ти беше уплашена. Поиска да те прегърна, преди да изляза. Накара ме да обещая, че ще се върна.
В паметта й се появи неясен спомен.
Мик седна до нея.
— Още не вярваш нито дума на това, което казвам, нали?
— Опитвам се да си спомня. Мик… извинявай, че те ударих.
— Предупредих те да кажеш на Из да не изследва Мексиканския залив, не беше ли така?
— Да, така беше.
— Никога не бих те излъгал. Никога.
— Мик, да речем, че ти вярвам. Какво видя, след като излезе от подводницата? Накъде водеше турбината?
— Намерих нещо като канализационна тръба и успях да се изкатеря в нея. Беше ужасно горещо. По стените пълзяха червени пламъци. — Мик се вторачи в звездите. — Високо над главата ми се въртеше… онзи величествен изумруденозелен водовъртеж от енергия. Движеше се като миниатюрна спирална галактика. Беше много красиво.
— Мик…
— Чакай. Има още. Пред мен имаше езеро от разтопена енергия. Движеше се вълнообразно като море от живак, само че повърхността му беше огледална. И после чух гласа на баща ми.
— На баща ти?
— Да. Но не беше баща ми, а някаква извънземна форма на живот. Не можах да я видя. Беше затворена във високотехнологична камера, която се носеше над езерото като огромна капсула. Гледаше ме с горящи червени очи. Уплаших се до смърт…
Доминик въздъхна. „Да. Класически случай на умопомрачение. Господи, Фолета имаше право. Симптомите са били налице през цялото време, но аз отказвах да ги разпозная.“ Тя се вгледа в Мик. Той се бе вторачил в далечината.
— Мик, хайде да поговорим за това. Образите, които виждаш, са символични. Да започнем с гласа на баща ти…
— Чакай! — Той се обърна към нея. Очите му бяха широко отворени. — Току-що осъзнах нещо. Разбрах кой беше той.
— Продължавай. — В гласа й прозвуча умора. — Кого, мислиш, че си видял?
— Тецкатилпока.
— Кого?
— Тецкатилпока. Злото божество, за което ти разказах на траулера. Това е ацтекско име, което означава „Димящо огледало“ — описание на оръжието му. Според легендата Димящото огледало надарило Тецкатилпока със способността да прозира в душите на хората.
— Да, спомням си.
— Това същество прозря в душата ми. Говореше като баща ми, сякаш ме познаваше. Опитваше се да ме измами.
Доминик сложи ръка на рамото му и погали кестенявите му къдрици.