Денят на змията
- Автор: Олтън Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Денят на змията». Краткое содержание книги:
Доминик слезе от самолета и горещината мигновено я блъсна в лицето. Тя намести раницата на гърба си и тръгна след другите седем пътници към малката сграда на летището. На пътния знак вляво пишеше Хотел „Страната на маите“, а вдясно — „Чичен Ица“.
— Такси, сеньорита?
Шофьорът, слаб мъж на петдесетина години, се наведе през стъклото на стария очукан бял фолксваген. Доминик видя на лицето му характерните наследствени черти на маите.
— Колко е до Чичен Ица?
— Десет минути — отговори шофьорът и отвори вратата.
Доминик се качи.
— Били ли сте в Чичен Ица, сеньорита?
— Не съм ходила там, откакто бях дете.
— Не се безпокойте. Почти нищо не се е променило през последните хиляда години.
Колата мина през бедно село и пое по наскоро асфалтиран път. След няколко минути таксито спря пред модерен вход за туристи. Паркингът беше пълен с коли под наем и очукани автобуси. Доминик плати на шофьора, купи си билет и влезе в парка.
Мина покрай редица магазини за сувенири, после тръгна след група туристи по широка пътека в мексиканската джунгла. След пет минути пред нея се откри невероятно огромно зелено пространство, обградено от гъста растителност.
Очите й се отвориха широко.
В пейзажа се открояваха масивни руини от сиво-бял варовик. Вляво беше Голямото игрище на маите — най-голямото в Централна Америка. Построена във формата на гигантска буква „I“, арената беше дълга сто и шейсет и широка четирийсет метра и оградена от всички страни със стени, високи колкото триетажна сграда. На север се извисяваше Тцомпантъл — огромна платформа, на която бяха гравирани редици грамадни черепи, украсени със змии. В далечината вдясно имаше голям правоъгълник — Храма на воините — и останки от площад и пазар, оградени с колони.
Но вниманието на Доминик бе привлечено най-вече от невероятно прецизно построената стъпаловидна пирамида от варовик в средата на древния град.
— Величествено, нали, сеньорита?
Тя се обърна и видя дребен мъж в мокра от пот оранжева фланелка и бейзболна шапка. Отбеляза високото му полегато чело и силно изразените му индиански черти.
— Пирамидата на Кукулкан е най-величествената от всички в Централна Америка. Може би искате да ви я покажа? Само трийсет и пет песос.
— Всъщност търся един човек. Американец, висок, с атлетично телосложение, кестеняви коси и черни очи. Казва се Майкъл Гейбриъл.
Усмивката на екскурзовода помръкна.
— Познавате ли Мик?
— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Приятно прекарване. — Дребният мъж се обърна и си тръгна.
— Чакайте. — Доминик го настигна. — Знаете къде е Мик, нали? Заведете ме при него и ще ви се отплатя.
Тя пъхна в ръката му няколко банкноти.
— Съжалявам, сеньорита, не познавам човека, когото търсите — каза той и й върна парите.
— Вземете ги.
— Не, сеньорита…
— Моля ви. Ако случайно го срещнете или познавате някой, който може да му предаде нещо, кажете му, че Доминик иска да го види. Въпросът е на живот и смърт.
Екскурзоводът видя отчаянието в очите й и попита:
— Човекът, когото търсите… приятел ли ви е?
— Много близък.
Дребният мъж се вторачи в далечината и се замисли. После каза:
— Насладете се на Чичен Ица. Хапнете нещо и изчакайте, докато се мръкне. Паркът затваря в десет вечерта. Скрийте се в джунглата точно преди пазачите от охраната да направят последната си обиколка. Когато и последният посетител си тръгне и заключат портите, се качете на пирамидата на Кукулкан и чакайте.
— Мик ще бъде ли там?
— Възможно е. На входа има магазини. Купете си пончо, защото довечера ще ви трябва.
— Искам да задържите парите.
— Не. Гейбриъл са приятели на семейството ми от много години. — Екскурзоводът се усмихна. — Когато Мик ви намери, кажете му, че според Елиас Форма сте твърде красива, за да ви оставя сама в земята на зелените мълнии.
Около Доминик бръмчаха хиляди комари. Тя сложи качулката на пончото на главата си. В джунглата цареше непрогледен мрак.
„Какво правя тук, по дяволите? — запита се Доминик. — Трябваше да продължа стажа си и да се готвя за дипломирането.“
Гъсталаците наоколо зашумоляха. Чу се пърхане на крила. В далечината изкряска маймуна. Доминик погледна часовника си. 22:23. Тя свали качулката и се размърда неспокойно.
„Ще чакам още десет минути.“