Денят на змията
- Автор: Олтън Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Денят на змията». Краткое содержание книги:
Затвори очи и си представи как джунглата я обгръща, както правеше, когато беше дете. Долавяше тежкия мирис на мъх, чуваше шумоленето на листата на палмите и сякаш отново се озова в Гватемала. Беше само четиригодишна, стоеше до прозореца на спалнята на майка си и слушаше как баба й плаче. Изчака възрастната жена да изпрати леля й, после се обърна и се взря в безжизнената фигура на леглото. Пръстите бяха милвали дългите й коси само няколко часа преди да посинеят. Устата беше отворена, а кафявите очи — изцъклени. Доминик докосна високите скули и студената лепкава кожа.
Това не беше майка й, а нещо друго — неодушевена плът, с която тя бе обвита, докато се разделяше с този свят.
Баба й влезе в стаята. „Сега майка ти е при ангелите, Доминик…“
Мракът се взриви от хаотичните звуци от размахването на хиляди крила на прилепи. Доминик скочи.
— Не! Това не е моят дом. Не е моят живот!
Отказа да мисли за миналото и започна да се катери по скалите и да си проправя път през шубраците към свещения жертвен кладенец.
Погледна вертикалните стени, спускащи се към мастиленочерната вода. Луната осветяваше вдлъбнатините, издълбани в белия варовик. Доминик вдигна глава и погледна каменната постройка, извисяваща се в южния край на жертвения кладенец. Преди хиляда години, отчаяни от внезапното заминаване на Кукулкан, маите бяха започнали да принасят в жертва хора в усилие да предотвратят гибелта на човечеството. Жреците бяха затваряли девственици тук, за да се пречистят, и после ги бяха извеждали на покрива на постройката. Събличали ги голи, разпъвали ги на каменната плоча и изтръгвали сърцата им или прерязвали гърлата им с ножове от обсидиан. Накрая хвърляли окичените с накити тела на девствениците в свещения кладенец.
Доминик потрепери, заобиколи ямата, забърза надолу по пътеката в гъстата джунгла и стигна до северния край на древния град.
След петнайсет минути застана пред северната фасада на пирамидата на Кукулкан — назъбените й очертания се извисяваха към осеяното със звезди небе. Приближи се до основата, пазена от двете страни от скулптурите на огромни змийски глави, и се огледа.
Древният град беше тъмен и безлюден. По гърба й полазиха ледени тръпки. Доминик събра сили и започна да се катери по пирамидата.
По средата на пътя се задъха. Стъпалата бяха тесни и стръмни и нямаше перила. Доминик се обърна и погледна надолу.
— Мик?
Гласът й сякаш отекна в цялата долина. Тя зачака отговор, но не чу нищо и продължи да се катери.
След пет минути стигна до върха — равна плоча, на която имаше двуетажен храм. Главата й се замая и тя се облегна на северната стена на храма, за да си почине. Мускулите на краката я заболяха от катеренето.
Гледката беше невероятна. Луната осветяваше детайлите на всяка постройка в северната част на града. Джунглата се простираше до хоризонта.
Пътеката около храма беше широка само метър и половина. Доминик избърса потта от лицето си и застана пред зеещия вход на северния коридор на храма. Над главата й се извисяваше огромната порта със змийски колони от двете страни.
Доминик влезе в непрогледния мрак.
— Мик, тук ли си?
Бръкна в раницата, извади фенерчето, което си бе купила, и влезе във влажната варовикова камера.
Северният коридор водеше към централното светилище и свършваше в масивна стена. Лъчът на фенерчето освети сводест таван, а после — каменен под с овъглена от церемониалните огньове повърхност. Доминик зави наляво и влезе в западния коридор, който свързваше южния и източния.
Храмът беше безлюден.
Тя погледна часовника си. 23:20. Може би Мик нямаше да дойде.
Студеният нощен въздух я накара да потрепери. Тя се върна в северната камера и се облегна на стената.
Всичко бе изпълнено с напрежение, сякаш някой дебнеше в сенките, готов да се нахвърли върху нея. Доминик освети помещението, за да се успокои, но не видя нищо.
Умората надделя. Доминик легна на каменния под, сви се на кълбо и затвори очи. Сънят й бе изпълнен с кръв и смърт.
Пространството около пирамидата представлява море от поклащащи се смугли тела и изрисувани лица, озарени от оранжевата светлина на десетки хиляди факли. От наблюдателния си пост в северния коридор Доминик вижда, че по стълбите тече кръв — тъмночервен водопад, който образува локва около купчината осакатени тела между двете змийски глави в основата на пирамидата.
В храма заедно с нея има още десетина жени, всички облечени в бяло. Те са се скупчили като уплашени агнета и гледат с безизразни очи.