Лявата ръка на Бога

Шеметът подир битката връхлетя Кейл с прилив на кръв и трескаво сърцебиене. Дворът пред него сякаш ту прииждаше, ту се отдръпваше; виждаше предсмъртния ужас по лицето на един Изкупител, виждаше как един гвардеец се опитва да удържи с две ръце червата в разсечения си корем; чуваше как друг възторжено шепне „Да! Да!“, щастлив, че е жив, че е победил, че не се е опозорил; виждаше пребледнялото лице на един млад Изкупител, който разбра, че ще умре, когато над него се изправи гвардеец. И през цялото това време го мъчеше усещането за нещо ужасно объркано. Опита се да извика на гвардееца да спре удара, но от гърлото му излетя само задавено хъркане, което не успя да предотврати грозния писък и агонията върху прашните плочи.

— Добре ли си, синко? — попита един гвардеец.

Кейл изпъшка и жадно си пое дъх.

— Кажи им да спрат. — Той посочи Матераците, които обикаляха сред ранените и ги довършваха. — Трябва да разговарям с тях. Веднага!

Гвардеецът се развика и изтича да изпълни заповедта. Кейл седна върху ниската стена и се загледа как една муха кацна до ръба на локва черна кръв, провери я на вкус, намери го за задоволителен и започна да се храни.

— Какъв ти е проблемът? — попита Клайст, идвайки с несигурна крачка към Кейл. — Още си жив, нали?

— Нещо не е наред.

— Забрави да ми благодариш.

Кейл го изгледа втренчено.

— Иди да видиш дали има оцелели.

Клайст понечи да го попита от какво е умрял последният му роб, но Кейл изглеждаше по-странен от обикновено и той реши да премълчи.