Когато боговете се смеят

— Как се държи нашето животинче?

— Много добре. Движи се напълно самостоятелно, е, вярно, не толкова пъргаво, колкото преди. Не проявява интерес към храната, но пък се налива с вода като помпа.

— Стопанинът му така и не се е обаждал, нали? — безнадеждно попита Настя, макар прекрасно да разбираше, че ако той се беше обадил, първата работа на Льошка щеше да е да й съобщи за това.

— Още не.

Настя погледна часовника. Беше вече девет. Коротков щеше да мине да я вземе в десет и половина, от единайсет пак трябваше да стоят на пост пред клуба, където щеше да пее Медведева. Какво пък, час и половина са напълно достатъчни, за да вечерят и тя да се приготви.

Бързо си събу маратонките, дънките, съблече трикотажната риза и се шмугна в банята. Изми си ръцете със сапун, наплиска лицето си и се втренчи в отражението си в огледалото. Вече е на трийсет и девет… Около очите — бръчки, все по-дълбоки, цветът на лицето би могъл да е много по-добър… И защо тя все още се мисли за младо момиче? Жена на възраст, дори е прехвърлила Балзаховата. След една година ще навърши четирийсет и ще подкара петата десетка. Бррр! Настя потрепери като от студ. Петата десетка! Житената питка е прав, отдавна й е време да порасне, а не да се крие зад образа на слабичкото девойче с конска опашка на тила. Тя облече една дълга фланелка, която спокойно можеше да мине за рокля „мини“, и влезе в кухнята.

— Льош, я погледни имам ли бели косми?

Чистяков остави ножа, с който внимателно режеше хляб, и любопитно погледна жена си.

— Откъде този странен интерес?

— Хайде, погледни, моля ти се, искам да знам.

Тя свали шнолата и тръсна глава, дългата руса коса се разпиля по гърба й. Алексей приближи, запали лампата над масата и започна внимателно да изучава гъстите кичури.

— Ами има — неохотно каза накрая.

— Много ли?

— Не много, но има. Ама ти не се тревожи, не се виждат.

— Льошик, не ме интересува виждат ли се, или не, просто искам да знам имам ли бели коси, или нямам.

— Сега знаеш. Успокои ли се? И изобщо, Ася, аз не разбирам…

— Льош, стара ли съм?

Алексей застана на колене пред нея, взе ръцете на Настя в своите и разтревожено попита:

— Случило ли се е нещо? Тези въпроси никога не бяха те интересували. Защо изведнъж днес?

— Не ми отговори — тъжно се усмихна Настя. — Това означава, че отговорът като цяло е положителен. Хайде да вечеряме.

— Не, няма да вечеряме, докато ти не ми обясниш какво става.

— Нищо не става, Льошенка. Просто Житената питка днес ме скастри и простичко ми обясни, че начинът ми на живот не отговаря на възрастта и на служебното ми положение. Че не може да бъдеш почти четирийсетгодишен подполковник от милицията и да се криеш от живота с всичките му проблеми и неприятности. Че трябва да престана да бъда дете и да се науча да вземам решения и да поемам отговорността за тях. Льош, а ти как мислиш, прав ли е?