Когато боговете се смеят

— Какво пък, хайде да се разходим по маршрута, по който сте се прибирали във вторник — помоли Миша.

— Ами във вторник аз я закарах с колата, нали ви казах.

— Да, спомням си. Значи в девет часа Альона е приключила работа в салона. Нали така?

— Да.

— Вие точно в девет ли пристигнахте пред салона?

— Към девет и десет.

— Тя чакаше ли ви вече?

— Не, аз трябваше да я изчакам. Разбирате ли, беше й трудно да пресметне времето — записват последния клиент за осем часа, но е невъзможно да се прецени колко време тя ще се занимава с него. Понякога се освобождаваше още в девет без четвърт, а се случваше да работи и до девет и половина.

— Тоест вие пристигнахте, спряхте и зачакахте — уточни Доценко.

— Ами да.

— Влязохте ли вътре?

— Защо? Каква работа имам там?

— Ами не знам, например, за да й се обадите, че сте пристигнали.

— Тя и без това ме виждаше, столът й е точно до прозореца. Спрях, а тя ми помаха с ръка и се усмихна. В момента вече доизсушаваше клиента.

— Ясно. Да отидем в салона, ще видим на място.

И пак всичко отначало. От коя посока е дошъл, къде е спрял, накъде е погледнал, кой е излязъл от салона, кой е минал покрай него. Какви коли е имало наблизо, не е ли потеглила някоя след тях, а дали някоя не е потеглила веднага щом Альона е излязла от салона. Доценко обаче не чу нищо определено.

— И закъде тръгнахте оттук?

— Да вечеряме. А после закарах Альона у тях.

— Точно пред входа ли спряхте колата?

— Не, там беше пълно с коли, не можех да стигна до самия вход.

Доценко вдигна глава и тъжно погледна към небето. Минава пет. Той измъчва това момче от дванайсет насам — цялото подгизнало, без почивка, без да хапне или пийне нещо. По облаците не се забелязва никаква надежда дъждът да спре скоро. Имаш чувството, че никога няма да спре. Така ще си ръми, ръми, ръми… Чак до пенсия.

— Алик, остава ни едно последно усилие. Разбирам, уморен сте, мокър сте, гладен сте. Но ви моля да ми отделите още един час. Хайде да влезем някъде, да хапнем по един хамбургер, да пийнем нещо топло и пак ще отидем при блока на Альона.

Алик мълчаливо кимна и запали двигателя. След около двеста метра спря пред „Макдоналдс“. В ресторанта си взеха по един биг мак с пържени картофки и по чаша топло кафе. Прегладнелият Доценко си взе и сладкиш с вишни.

— Хайде да седнем в колата — предложи Алик и като улови учудения поглед на Доценко, обясни: — Тук не се пуши.

Бигмакът се видя на Михаил безвкусен, сладкишът — прекалено сладък, кафето — изстинало, но Миша знаеше, че това няма никакво отношение към качеството на самите продукти. Причината беше в него самия, в неговата умора, в яда му към самия себе си заради напразно пропиления ден и защото беше принуден да изтезава с въпросите си и да разкарва из града момчето, което тази сутрин беше сполетяно от такава мъка. Но разговорът с него не можеше да се отложи — довечера група „Би Би Си“ отново щеше да свири и информацията трябваше да бъде получена преди това. А информация нямаше и нямаше.