Кралят на исковете
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кралят на исковете». Краткое содержание книги:
— Та това са петдесет милиона долара — каза Маркъс.
— А този гаден адвокат ще прибере четирийсет процента от брутната сума — добави Джоуел.
— Не може да постъпи така! — възкликна Маркъс.
— Няма да му е за пръв път — отвърна Джоуел.
Последваха още ругатни по адрес на адвокатите като цяло, този път примесени с някои конкретни по адрес лично на мистър Картър. После Джоуел грабна плика и тръгна да уведомява застрахователната компания, която щеше да възложи защитата на адвокатска фирма, вероятно във Филаделфия. Това им се случваше поне веднъж годишно, но никога в такъв огромен мащаб. Понеже исканото обезщетение далеч надхвърляше застраховката, „Хана“ трябваше да наеме и свои адвокати, които да сътрудничат със застрахователя. А те нямаше да им излязат евтино.
Рекламата на цяла страница в „Ларкин Газет“ предизвика смут в градчето, забутано в планините на Югозападна Вирджиния. Със своите три фабрики и население от десет хиляди души, Ларкин беше центърът на този миньорски край. Защото десет хиляди души население беше долният праг, определен от Оскар Мълрони, при който се предвиждаха реклами на цяла вестникарска страница и масови медицински прегледи за вземалите „Тънкия Бен“. Освен това той бе направил проучване и бе установил, че жените в провинцията и особено в планинските райони като цяло са по-пълни, отколкото тези в градовете. Тази точно бе територията на „Тънкия Бен“!
Според рекламата масовите прегледи щяха да се проведат на следващия ден в един мотел северно от града, и то от истински доктор. При това безплатно. Можеха да се явят всички, вземали препарата „Бенофаксидил“, известен още като „Тънкия Бен“. Поверителността на прегледа беше гарантирана. Освен това някои от явилите се на преглед можеха да получат обезщетение от производителя на препарата.
В долната част на страницата с дребен шрифт бяха набрани името, адресът и телефонният номер на фирма „Дж. Клей Картър II“ във Вашингтон, макар че още преди да стигнеха дотам, повечето читатели на вестника или се отказваха, или бяха твърде развълнувани от предстоящия преглед.
Нора Такет обитаваше фургон на около километър и половина извън града. Тя не видя рекламата, понеже не четеше вестници. Нито каквото и да било друго. Гледаше телевизия по шестнайсет часа дневно, като през повечето време се хранеше. Нора Такет живееше с двете си осиновени деца, завещани от съпруга й, който преди дванайсет години бе тръгнал да пътешества и оттогава не се бе връщал. Децата бяха негови, не нейни, и тя още не можеше да си отговори как изведнъж се бяха оказали при нея. Но него го нямаше — ни вест, ни кост, ни цент издръжка, не се сещаше да прати дори пощенска картичка или да позвъни по телефона, за да се осведоми как са двете копелета, който й бе нахлузил на шията. Тя седеше пред телевизора и се тъпчеше.
Нора Такет стана клиент на Дж. Клей Картър, когато сестра й видя рекламата във вестника и уреди да я закара на прегледа. Нора бе взимала „Тънкия Бен“ една година, докато изведнъж нейният лекар престана да й го предписва, понеже препаратът бил спрян. Дали с него бе успяла да свали някой килограм, беше трудно да се каже.
Сестра й Мери Бет я натовари на пикапа и завря рекламата в очите й.
— Чети! — каза тя. Самата Мери Бет бе започнала да затлъстява преди двайсетина години, но изведнъж се опомни, когато на двайсет и шест получи удар. Отдавна й беше писнало да назидава Нора, двете сестри се бяха карали с години. И сега, докато пикапът ги отнасяше към мотела, те отново се скараха.
Секретарката на Оскар Мълрони се бе спряла на мотел „Вилидж Ин“, понеже изглеждаше сравнително нов. Освен това беше единственият със собствена страница в интернет, което все пак означаваше нещо. Самият Оскар бе прекарал нощта в мотела и докато закусваше в мръсното кафене, се питаше как е успял толкова бързо да падне толкова ниско.
Трети по успех във випуска в Йейл! Ухажван навремето от най-големите компании на Уолстрийт и най-престижните фирми във Вашингтон. Баща му беше известен лекар в Бъфало. Чичо му — съдия във Върховния съд на щата Върмонт. Брат му — съдружник в една от най-преуспяващите юридически фирми в Манхатън, чиито клиенти бяха звезди от шоу бизнеса.
Съпругата му се срамуваше от него, че отново е хукнал да гони клиенти из пущинаците. И беше права! Оскар Мълрони също го досрамя от себе си.
Партньор в екипа му беше някакъв стажант-лекар от Боливия, който говореше английски, но с такъв ужасен акцент, че дори когато кажеше „добро утро“, трудно му се разбираше. Беше на двайсет и пет години, а изглеждаше на шестнайсет дори в зелените болнични одежди, които Оскар го бе накарал да облече за по-убедително. Доктор Ливан бе завършил медицина на остров Гренада, в Карибско море. Оскар го бе открил по обява и му плащаше твърде сериозната сума от 2000 долара дневно.