Кралят на исковете
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кралят на исковете». Краткое содержание книги:
Клей бе дошъл, за да говори за големи неща, да обменя големи идеи, като например колко потенциални клиенти сред взимащите „Максатил“ има в страната, какво обезщетение очаква Мунихъм от „Гофман“, какви експерти смята да призове по време на процеса. Вместо това усети, че му се иска да приключи по-бързо.
— Не очаквате извънсъдебно споразумение, така ли? — запита той, като си придаде професионално заинтересуван вид.
— Аз не гоня споразумения, синко. Моите клиенти знаят това от самото начало. Поемам по три случая годишно, всичките до един подбрани лично от мен. Обичам заплетени случаи, обичам продукти и правни казуси, които никога не съм срещал преди. Съдилища, където не съм стъпвал. Имам избор, понеже всеки ден ме търсят адвокати. При това винаги отивам на съд. Когато поемам даден случай, знам, че извънсъдебното споразумение е изключено. По този начин не си отвличам излишно вниманието. От самото начало казвам на ответника: „Не си губи времето, даже и да мислиш за споразумение, става ли?“ — Мунихъм най-после се размърда и леко премести тежестта на тялото си на една страна, сякаш го болеше кръстът. — Това трябва да те радва, синко. Аз ще се явя пръв на дело с „Гофман“ и ако съдебните заседатели виждат нещата като мен, моята клиентка ще получи добро обезщетение. После идвате вие, ти и твоите приятелчета, използвате моето дело като прецедент, пускате реклами, набирате клиенти, продавате ги евтино и си прибирате вашето от брутната сума. Заради мен ще изкарате още едно състояние.
— Бих искал и аз да стигна до съда — каза Клей.
— Ако е вярно това, дето пишат за теб, ти дори не знаеш къде е съдът.
— Все ще го намеря.
Мунихъм вдигна рамене.
— Може пък и да не ти се наложи. Веднъж да приключа с „Гофман“, и повече няма да припарят в съдебна зала.
— Не съм длъжен да търся споразумение.
— Но ще го направиш. Ще ти се струпат хиляди дела. Няма да имаш куража да идеш на съд. — При тези думи той бавно се изправи, протегна неохотно ръка и каза: — Хайде, че имам работа.
Клей не усети как излезе от кабинета, мина по коридора, пресече фоайето музей и се озова отвън, на безмилостната пустинна жега.
Малшанс в Лас Вегас, катастрофа в Тусон, но най-после, някъде на 12 600 метра над Оклахома, се случи нещо, което оправи настроението на Клей. Ридли спеше на канапето, завита през глава, когато някъде наблизо забръмча факс. Клей отиде до задната част на салона и извади получената страница от машината. Беше от Оскар Мълрони, подадена от офиса. Оскар бе свалил някаква статия от интернет с обичайните класации на списание „Америкън Атърни“ за най-големите правни фирми и най-високите хонорари в бранша. В списъка на двайсетте най-високо платени адвокати в страната беше и мистър Клей Картър — на осмо място със 110 милиона предполагаем доход за миналата година. Отдолу имаше малка снимка на Клей с надпис „Новобранец на годината“.
Горе-долу познахте, помисли си Клей. За жалост 30 милиона от парите за „Дайлофт“ бяха отишли за възнаграждения на Полет, Джона и Родни — жест, който тогава му се бе сторил щедър, но сега му изглеждаше направо глупав. Никога вече. Само че ония приятели от списанието едва ли подозираха за неговата щедрост. Не че Клей се оплакваше. От района на Вашингтон той беше единственият адвокат в челната двайсетица.
На първо място в списъка беше една жива легенда от Амарило на име Джак Рамзи, който бе договорил споразумение едновременно с няколко петролни и химически компании по обвинение за изхвърляне на токсични отпадъци. Делото се бе влачило цели девет години. Делът на Рамзи беше 450 милиона. На второ беше някакъв адвокат от Палм Бийч, специализиран по тютюневи компании, с 400 милиона предполагаем хонорар. Патън Френч беше едва на четвърто място — нещо, което несъмнено не можеше още да си прости.
Седнал в гордото усамотение на своя личен Гълфстрийм, загледан в собствената си снимка в списанието, Клей още веднъж си каза, че сънува. В района на Вашингтон имаше 76 000 адвокати, а той беше номер едно. Само преди година не беше чувал за „Тарван“, „Дайлофт“ и „Максатил“, нито се бе занимавал с проблематиката на груповите искове. Само преди година най-голямата му мечта беше да избяга от СОЗ и да си намери работа в някоя уважавана фирма, а заплатата да му позволи да си купи няколко нови костюма и по-хубава кола. Ако успееше да види името си отпечатано на официална бланка, това щеше да впечатли Ребека и да постави родителите й на място. Хубав кабинет, малко по-свястна клиентела, колкото да не се срамува пред състудентите си от факултета. Какви скромни мечти!