Кралят на исковете
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кралят на исковете». Краткое содержание книги:
Най-накрая една секретарка дойде да го вземе и го поведе по дълъг коридор с обширни кабинети от двете страни. И тук стените бяха покрити с увеличени снимки от вестникарски изрезки, в които се разказваше за зашеметяващи победи в съдебната зала. Който и да беше Мот, той почти никъде не се споменаваше. Върху официалната бланка на фирмата бяха отпечатани имената на още четирима адвокати.
Дейл Мунихъм седеше зад бюрото и само леко се надигна от стола, когато Клей влезе. Никой не благоволи да го представи, чувстваше се едва ли не като натрапник. Ръкостискането беше студено и формално. Явно не беше добре дошъл на това място и се почувства объркан от приема. Мунихъм беше поне на седемдесет — едър мъж с широк гръден кош и изпъкнал корем. Сини джинси, червени каубойски ботуши, измачкана карирана риза — разбира се, без вратовръзка. Боядисваше косата си черна, но боята имаше нужда от подновяване, тъй като отстрани прозираше бяло, а тъмната част отгоре беше зализана с твърде много гел. Имаше длъгнесто лице и подпухнали очи на пияница.
— Хубав офис, направо уникален — каза Клей, като се опитваше да поразчупи леда.
— Купих го преди четирийсет години — каза Мунихъм. — За пет хиляди долара.
— Внушителна колекция от сувенири имате.
— Добре се справям, синко. Не съм губил дело от двайсет и една години. Сигурно ми е ред вече да загубя, поне така казват моите опоненти.
Клей се огледа и предпазливо се отпусна на ниския древен кожен стол. Кабинетът на Мунихъм беше поне пет пъти по-голям от неговия, стените бяха покрити с препарирани глави на животни, които следяха със стъклен поглед всяко негово движение. Не звъняха телефони, не потракваха факс машини. Мунихъм нямаше дори компютър.
— Вижте, дошъл съм да поговорим за „Максатил“ — каза Клей, който се боеше, че всеки момент може да бъде изхвърлен.
Кратко колебание — никакво помръдване на тялото, само едва забележимо присвиване на очите.
— Лошо лекарство — каза той, сякаш Клей не го знаеше. — Подадох иск преди пет месеца във Флагстаф. Тук в Аризона имаме ускорена процедура, до есента ще насрочат дело. За разлика от вас аз подавам иск едва когато случаят е детайлно проучен и подготвен и се чувствам готов да се явя в съда. Ако постъпвате по този начин, другата страна никога не може да ви догони. Автор съм на книга за предварителната подготовка на делата. Все още си я чета. Препоръчвам я и на вас.
Да си тръгвам ли? — искаше да попита Клей. Вместо това каза:
— Разправете ми за клиентката си.
— Представлявам една-единствена жена. Груповите искове за мен са групова измама, поне във вида, в който ги водите вие и вашите приятелчета. Те са мошеничество, прецакване на клиента, лотария, движена от алчност, която един ден ще се обърне срещу всички ни. Тази необуздана алчност ще тласне махалото в обратната посока. Ще има реформи и те ще бъдат драстични. С такива като вас ще е свършено, но не ви пука, понеже вече сте се напечелили. Ощетени ще бъдат истинските ищци, дребните хорица, които няма да могат повече да съдят производителите на некачествени стоки, защото вие ще сте предизвикали промяна в закона.
— Питах ви за вашата клиентка.
— Шейсет и шест годишна, бяла, не пуши, приемала „Максатил“ в течение на четири години. Запознах се с нея преди година. Тук ние пипаме полека, най-напред си приготвяме домашното, а после вадим пищова да гърмим.