Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Можеше да ми помогнеш.
— Защо? — отвърна Ру. — Ти се превръщаш в нещо ужасно по време на ученията с меч. Може би трябва да си пазиш силите за реалните сражения. Макар че май по-добре млатиш, вместо да сечеш.
Ерик се усмихна и поклати глава.
— Ще трябва да си намеря някой от бойните чукове на джуджетата — и ще разбивам даже и скали.
— На конете! — изрева Фостър.
Ерик и Ру застанаха до Шо Пи, Биго, Луис и Били. Отрядът чакаше. След това се чу заповедта за тръгване. Имаше още час дневна светлина преди да получат заповед за лагеруване, което щеше да бъде още два часа работа. Ерик погледна към слънцето — гневно червено кълбо, увиснало на запад, и каза:
— Дяволски горещо е за това време на годината.
— Тука сезоните са наопаки — каза Калис, който яздеше зад него. — В Кралството е зима, а тук — ранно лято. Дните стават по-дълги и по-топли.
— Страхотно — каза младежът. Беше прекалено уморен, за да се чуди защо капитанът язди зад него.
— Когато тренираме с хората от клана — каза му Калис с малко крива усмивка, — бъди малко по-внимателен. Патаки е племенник на Регин, водача на Лъвския клан. Ако му беше пукнал главата, отношенията ни можеше да се влошат.
— Ще се опитам да го запомня, капитане — каза Ерик.
Калис смуши коня си и препусна към началото на колоната.
— Шегуваше ли се? — попита Ру.
— Кой го е грижа? — намеси се Били Гудуин. — Прекалено е горещо да мислим и за това.
Биго, който яздеше до Били, каза:
— Странно.
— Кое? — попита Ру.
— Слънцето е вече червено, а има час, че и повече до залез.
Всички се вгледаха на запад.
— Какво ли е това? — попита Луис.
— Не знам. Става нещо, но е много далече оттук! — замислено каза Ру. — Може би капитанът ще обясни.
— Пожар е — тихо каза Шо Пи. — Много голям пожар.
Ученията продължаваха. Ерик и останалите нямаха много време да мислят какво правят — те просто го правеха. Дори ежедневната работа по изграждане на защитни укрепления стана нещо обичайно. Ерик престана да се учудва колко много работа могат да свършат мъжете от неговата малка група.
Щом обаче свикнеха и задачите станеха обичайни, Калис и дьо Лунвил променяха схемата — опитваха се постоянно да държат бойците нащрек. Ерик мислеше, че това е ненужно.
Пристигаха вестоносци със съобщения от шпионите на Калис. Армията на Изумрудената кралица напредваше към град Ланада.
Един ден Ерик чу разговора между Калис и Хатонис с един от вестоносците.
— Цели седем години между падането на Султ и обсадата на Хамса.
— Но нашествениците трябваше да се придвижат през горите на Ирабек — каза Хатонис.
— Три години между Хамса и Килбар, а после година между Килбар и Хайпур.
— След като контролират по-голямата част от континента, сигурно се стремят да ускорят напредването си — каза Калис.
— Може би армията става прекалено голяма — замислено се обади дьо Лунвил — и генералите се стремят да я ангажират в битки.
— Трябва да сменим посоката — каза Калис и се обърна към вестоносеца. — Остани да си починеш при нас и утре потегли на север. Съобщи на джешандите, че няма да вървим по техния път. Ще оставим течението на Змийската река и ще обърнем право на запад. Ще се опитаме да пресрещнем нападателите между Хайпур и Ланада. Търсете ни при Срещата на наемниците.
Ерик погледна към Змийската река. В далечината се виждаше огромна долина с гори и ливади, а зад нея — планински вериги. Трябваше да пресекат реката, да яздят до планините и след като ги пресекат, да се спуснат в долината на река Верда.
— Ще обръщаме ли към брода при хана на Брек? — попита дьо Лунвил.
— Не, ще загубим много време — поклати глава Калис. — Прати разузнавачи да потърсят удобно място за преминаване на реката.
Дьо Лунвил изпрати двама конници и след два дни те се върнаха с вестта, че са намерили място, където течението не е толкова силно и могат да се построят салове. Дузина мъже, включително Ерик и Биго, преплуваха първи, като мъкнеха въжета, за да могат другите да ги използуват при преминаването на реката. Останалите направиха четири сала, достатъчно големи, за да издържат по четири коня. Единият обаче се разпадна при второто преминаване и конете и хората паднаха във водата. Всички мъже се спасиха, но оцеля само един кон.
Имаше достатъчно коне, така че загубата на три не беше сериозна, но мисълта за удавените животни измъчваше Ерик. Той с притеснение откри, че мисълта за битки и загиващи мъже не му причинява болка, но представата за един кон с ужасени очи, който бавно потъва в речните води, го натъжава истински.