Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Тя отвори широко очи, погледна ме безсрамно и отвърна:
— Е, Турмс, трябва да решиш сам, не мога да ти дам съвет…
Зад преграда от корабни греди дочувах плясъка на веслата и шума на вълните. Отново бяхме сами. Тялото й не знаеше умора и с всеки миг тя ми се струваше все по-жизнена. Към привечер Арсиное беше все още свежа и весела, а аз се чувствах като изцеден. Тя си оставаше винаги по-издръжлива от мен.
5.
Гребците бавно въртяха веслата, а този който отмерваше такта с бронзовия гонг, го вършеше със сънливи движения. Дионисий седеше заедно с Микон и Дорией на кърмата и беше подпрял лакът на един от прощалните подаръци на Кринип — миризлива овча кожа. Тримата пиеха вино и явно бяха в добро разположение на духа. От време на време Дионисий се провикваше към гребците да действат по-усърдно, но през по-голяма част от времето седеше мълчалив и слушаше какво му говори Микон. А той се беше впуснал в обяснения за отвъдното, за престола на забравата, за посвещението и завръщането.
Дионисий каза:
— Не вярвам особено в завръщането. Докато са силни мускулите ми и стомахът ми издържа на лошата храна в морето, а и зъбите ми са на мястото си, ще съм доволен и няма да мечтая за нищо друго. Но като гледам сега безкрайната морска шир, лазурното небе и чувам плясъка на вълните, бих искал някой ден да се върна отново дори и в образа на малка бяла чайка, само и само да видя отново цялата тази красота — тесен лек кораб, който се носи по вълните и гони безумната си мечта.
Усмихнах се тихо, като чух опитите на Дионисий да бъде поетичен.
— Красиви са белите колони на храмовете и стените им, издигнати от лъскав мрамор — подхвана Дорией. — Красива е синята планина, която се очертава в далечината. Красива е и долината, в която тече жълтата река Еврота. Красиви са и голите момчета, удряни с бич пред храма на Артемида в чест на суровата богиня, които не издават нито стон. Красив е и победителят, който пръв пристига на начертаната линия, — задъхан, не може да си поеме дъх. Но според мен най-красив е воинът, който пада в бой с окървавена глава, ала не се предава пред по-силния враг, нападнал родината му.
Микон каза:
— Красив е белият гълъб, красиво пълзи и змията изцелителка, която съпровожда Асклепий. Но най-красив е посветеният, който в предсмъртния си час отваря широко очи и на устните му се изписва блажена усмивка, защото умее да проникне в тайните на отвъдното.
Аз рекох:
— Не бих искал да споря с вас кое е най-красивото на света, макар много добре да знам що е то, а и вие знаете, макар да се правите, че не го съзнавате. Ето защо се опитвате да се утешите, като пиете вино и говорите безсмислици.
Започна да се смрачава, на небосвода блеснаха звезди и Дионисий извика на гребците да прекратят с гребането, след което заповяда трите кораба да бъдат вързани един с друг. Дойде време да бъде раздадена храната и всички да се оттеглят, за да отпочинат и да наберат сили за утрешния ден.
Микон занарежда красиво с мекия си глас:
Но това не беше заклинание на посветен, а само викът на Якх.
Вече цели три дена плавахме в открито море и гребците се трудеха непрекъснато, тъй като нямахме попътен вятър. Но никой от фокейците не роптаеше, всички охотно се подчиняваха на заповедите на Дионисий, радвайки се, че с всеки замах на веслата се отдалечаваха все повече и повече от жестоките картагенци. Нощем връзвахме корабите един за друг, а котката на Арсиное скачаше от палуба на палуба и очите й, светещи в мрака, предизвикваха суеверен страх у моряците.
Привечер на четвъртия ден Дорией се приведе в достолепен вид, въпреки че раните му все още не бяха съвсем минали, след което взе меча си в ръце и започна да разговаря с него и да си тананика бойни химни, за да повдигне духа си. След това отиде при Дионисий и застана пред него с широко разтворени крака.
— За какво мислиш, Дионисий от Фокея? — попита спартанецът. — Ние отдавна сме се отървали от картагенските кораби. Слънцето и звездите ми подсказват, че с всеки изминат ден напредваме все по на север. Ако продължаваме така, никога няма да стигнем до Ерикс.