Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
— Яли ли сте оттогава?
— Не — отвърна Том мрачно. Разбираше, че въпросът на Кътбърт е добронамерен, но му беше тежко да признае, че не е могъл да нахрани децата си сам.
— Вземете си малко ябълки тогава, да се подкрепите до вечерята — подкани ги Кътбърт и посочи кацата до вратата.
Алфред, Елън и Том отидоха до кацата, докато Марта и Джак си допиваха втората паница с мляко. Алфред понечи да награби цял наръч ябълки, но Том го плесна през ръцете и му рече тихо:
— Вземи си само две-три. — Взе си три.
Том изяде своите с благодарност и коремът му се почувства малко по-добре, но все пак си помисли кога ли щяха да поднесат вечерята. Спомни си с радост, че монасите обикновено се хранеха преди стъмване, за да пестят свещи.
Кътбърт гледаше вторачено Елън.
— Познавам ли те? — най-сетне попита той.
Изглеждаше неспокойна.
— Не мисля.
— Позната ми изглеждаш — рече той колебливо.
— Живяла съм наблизо като дете.
— От това ще да е — каза монахът. — Затова имах това чувство, че изглеждаш по-възрастна, отколкото би трябвало.
— Трябва да имате много добра памет.
Той се намръщи.
— Не чак толкова добра. Сигурен съм, че има още нещо… Все едно. Защо напуснахте Ърлскасъл?
— Беше нападнат вчера призори, и го превзеха — отвърна Том. — Граф Бартоломю е обвинен в държавна измяна.
Кътбърт го погледна стъписан.
— Светците да ни опазят дано! — възкликна той като стара слугиня, уплашена от бик. — Държавна измяна!
Отвън се чуха стъпки. Том се обърна и видя да влиза друг монах.
— Това е новият ни приор — обяви Кътбърт.
Том го позна веднага. Беше Филип, монахът, който им беше дал вкусното сирене. Вече всичко си дойде на мястото. Новият приор на Кингсбридж беше старият приор на малкия скит в гората и идвайки тук бе донесъл Джонатан със себе си. Сърцето му подскочи от радост и надежда. Филип беше добър човек и като че ли го бе харесал и му бе повярвал. Със сигурност щеше да му даде работа.
Филип също го позна.
— Здравейте, майсторе строителю — рече той. — Не сте намерил много работа в епископския палат, значи?
— Не, отче. Архидяконът не пожела да ме наеме, а епископът не беше там.
— Не беше, наистина. В рая беше, макар че не го знаехме тогава.
— Епископът е умрял?
— Да.
— Това е стара новина — намеси се Кътбърт нетърпеливо. — Том и семейството му току-що дойдоха от Ърлскасъл. Граф Бартоломю бил пленен, а замъкът му — завзет!
Филип се вцепени.
— Вече! — промърмори той.
— Вече? — повтори Кътбърт. — Защо казахте „вече“? — Старият монах като че ли обичаше Филип, но и беше притеснен от него, като баща, чийто син е бил на война и се е върнал у дома с препасан меч и леко опасен поглед в очите. — Да не би да знаехте, че това ще се случи?
Филип леко се смути.
— Не, не точно — отвърна той колебливо. — Чух някакъв слух, че граф Бартоломю се противопоставил на крал Стивън. — Успя да си възвърне самообладанието. — Всички можем да бъдем благодарни за това — заяви той. — Стивън е обещал да защитава Църквата, докато Мод би могла да ни потисне като покойния си баща. Да, наистина. Това е добра новина. — Изглеждаше доволен все едно, че сам го е направил.
Том не искаше да говори за граф Бартоломю.
— За мен не е добра новина — промърмори той. — Графът ме беше наел предишния ден да подсиля стените му. Не работих и един ден, за да ми се плати.
— Срамна работа — каза Филип. — А кой нападна замъка?
— Лорд Пърси Хамли.
— А. — Филип кимна и Том отново остана с чувството, че новината му само потвърждава очакванията на приора.
— Правите някои подобрения тук — подхвърли Том, в опит да насочи разговора около онова, което лично го интересуваше.
— Опитвам се.
— Ще искате да се възстанови кулата, сигурен съм.
— Да се възстанови кулата, да се оправи покрива, да се настели пода… да, искам да направя всичко това. А вие искате работата, разбира се — добави той, явно едва сега осъзнал защо Том е тук. — Не съобразих. Бих искал да ви наема. Но не мога да ви платя, опасявам се. Този манастир е останал без никакви пари.
Все едно, че го удариха с юмрук в корема. Беше толкова уверен, че ще намери работа тук — всичко сочеше към това. Трудно можеше да повярва на ушите си. Зяпна във Филип. Наистина беше невероятно, че приоратът няма никакви пари. Икономът бе казал, че монасите вършат цялата допълнителна работа, но един манастир винаги можеше да заеме пари от евреите. Том имаше чувството, че това е краят на пътя му. Каквото и да беше го крепило през цялата зима, като че ли вече се бе изцедило от него и се чувстваше изтощен и смазан. „Не мога да продължа“, помисли си той. „Свършен съм“.