Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Докато говореше, чу бебешки плач. Звукът дръпна струна в сърцето му. Отне му миг, докато осъзнае колко странно звучи бебешки плач в манастир.
— Ще питаме приора — говореше Кътбърт, но той едва го чу. Звучеше като плач на много малко бебе, едва на седмица или две, и се приближаваше. Улови погледа на Елън. Тя също изглеждаше стъписана. После на вратата се появи сянка и в гърлото му заседна буца. Вътре пристъпи монах, който носеше бебето. Том погледна личицето му. Беше неговото дете.
Едва преглътна. Бебешкото лице беше зачервено, юмручетата му бяха свити, а през разтворените устенца се виждаха розовите беззъби венци. Плачът му не беше от болка или болест, просто настойчив плач за храна. Беше здравият, страстен плач на съвсем нормално бебе и Том се почувства отпаднал от облекчение щом видя, че синът му изглежда толкова добре.
Монахът, който го носеше, беше жизнерадостно на вид, около двайсетгодишно момче, с разрошена коса и голяма, по-скоро глуповата усмивка. За разлика от повечето монаси не реагира на присъствието на жена. Усмихна се на всички, след което заговори на Кътбърт:
— Джонатан иска още мляко.
Искаше да вземе бебето в прегръдката си. Стегна се, за да не издаде чувствата си и боязливо се озърна към децата. Те знаеха само, че изоставеното дете е намерено от пътуващ свещеник. Не знаеха дори, че свещеникът го е отнесъл в малкия манастир в гората. Сега лицата им издаваха само леко любопитство. Не бяха свързали това бебе с оставеното зад тях.
Кътбърт взе един черпак и малка стомна, която напълни с мляко от едно ведро.
— Може ли да подържа малко бебето? — попита Елън.
Протегна ръце и монахът й го подаде. Том й завидя. Копнееше да притисне до сърцето си това малко вързопче. Елън го залюля и малкият тутакси притихна.
Кътбърт я погледна и рече:
— Е, Джони Осем пенса е чудесна кърмачка, но женския усет му липсва.
Елън се усмихна на момчето.
— Защо те наричат Джони Осем пенса?
Старият монах отговори вместо него.
— Защото е само на осем пенса до шилинга. — И се чукна леко по главата да подскаже, че Джони не е съвсем с всичкия си. — Но изглежда разбира нуждите на малки глупавички създания по-добре от нас, мъдрите хора. Всичко е част от по-голяма Божия цел, убеден съм — довърши той уклончиво.
Елън пристъпи към Том и му подаде пеленачето. Беше отгатнала мислите му. Той я погледна с дълбока благодарност и пое момченцето в едрите си шепи. Усещаше ударите на бебешкото сърчице през одеялото, с което бе увито. Тъканта беше фина — зачуди се за миг откъде монасите бяха намерили толкова мек плат. Задържа бебето до гърдите си и го залюля. Не беше толкова добър като Елън и малкият заплака отново, но Том нямаше нищо против: този силен, настойчив рев бе като музика за ушите му, защото означаваше, че детето, което бе изоставил, е здраво и силно. Колкото и тежко да му бе, той почувства, че е взел правилното решение, като остави сина си в манастира.
— Къде спи той? — обърна се Елън към Джони.
Този път младият монах отвърна сам:
— Има си люлка в спалното с всички нас.
— Трябва да буди всички ви нощем.
— Бездруго ставаме посред нощ, за службата — отвърна й младежът.
— Разбира се! Бях забравила, че монашеските нощи са безсънни като майчинските.
Кътбърт подаде стомната с мляко на Джони. С приучено движение младият монах взе бебето от Том с една ръка. Строителят не бе готов да го върне, но в очите на монаха нямаше никакво право да го задържи и той отстъпи. Малко след това Джони си тръгна с бебето и Том трябваше да надвие с усилие подтика да затича след него и да извика: „Чакай, спри, това е моят син, върни ми го.“ Елън до него стисна ръката му съчувствено.
Том осъзна, че има нов повод за надежда. Получеше ли работа тук, щеше да може да вижда Джонатан непрекъснато и щеше да е почти все едно, че никога не го е оставял. Изглеждаше твърде хубаво, за да е истина и не смееше да си го пожелае.
Кътбърт гледаше хитро към Марта и Джак, които бяха ококорили очи при гледката със стомната, пълна с мляко с гъст каймак, която Джони беше отнесъл.
— Децата ви дали биха искали малко мляко?
— Да, отче, биха, моля ви — отвърна Том. Самият той нямаше да откаже.
Кътбърт напълни с черпака две дървени паници и ги даде на момчето и момичето. Двамата ги изпиха набързо и около устата им останаха големи бели кръгове.
— Още малко? — предложи Кътбърт.
— Да, моля ви — отвърнаха двамата в един глас. Том се озърна към Елън, знаейки, че си мисли същото като него, дълбоко благодарна, че малките най-после са се нахранили.
Щом Кътбърт ги напълни отново, попита небрежно:
— Откъде идвате, хора?
— От Ърлскасъл, близо до Шайринг — отвърна Том. — Напуснахме вчера заранта.