Любов под гибелна звезда
- Автор: Анджелини Джоузефин
- Серия: Любов под гибелна звезда #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Любов под гибелна звезда». Краткое содержание книги:
— Знаеш, че всички просто се шегувахме, нали? Не се опитвах да нараня чувствата ти. Съжалявам, ако съм го направила — каза му Хелън.
— Не си наранила чувствата ми — каза той, като поклати глава и стисна юмруци. — Много по-просто е от това. Много по-елементарно. Омразно ми е да гледам Хектор върху теб. Ревнувам, Хелън.
— Тогава ти ме тренирай — каза тя с надежда, а той спря да върви и се извърна от нея със стон. — Чакай, защо не? — настоя тя.
— Аз съм полубог, а не светец — каза той със самоироничен смях. — Това, което мога да понеса, си има граници.
— Точно. Е, тогава, какво не можеш да понесеш? Реши кой от двата варианта е по-трудният, и избери другия. Така, независимо колко труден се окаже изборът ти, поне ще можеш да намериш утеха в знанието, че избягваш нещо още по-лошо — каза Хелън логично. Лукас я погледна косо и се усмихна.
— Добри съвети даваш, знаеш ли?
— Може би, а може би не. Имам си собствена логика — каза тя с игрива усмивка.
— Готова си да се обзаложиш, че ще избера да те тренирам, нали? — попита той, с напиращ в гърдите му смях.
— Категорично.
Продължиха да вървят известно време, усмихвайки се на собствените си мисли. Хелън чувстваше как той се мъчи да вземе решение и го остави на спокойствие. После най-сетне почувства как той се предаде на някаква мисъл и пое дълбоко дъх.
— Близнаците ще продължат да те учат на стрелба с лък и хвърляне на копие, а Хектор все още ще отговаря за боксирането и боя с меч, но аз поемам всички свързани с борба и схватки дисциплини. Само те предупреждавам: баща ми и чичо ми все още могат да наложат вето над това, независимо какво казвам аз.
— Аз нямам ли никакво право на глас? — попита Хелън леко раздразнена. — Кастор и Палас не могат да ми нареждат какво да правя. Ако искам да ме обучаваш ти, защо да не получа каквото искам?
— Хъм… може би е добре да оставиш семейството ми на мен — каза Лукас добродушно, и Хелън реши да изостави темата. — Хайде, трябва да се връщаме. Не ми харесва да те държа така на открито.
— Всичко е толкова близо — каза Хелън, докато кръжаха над ливадата на семейство Делос, все още изпълнена със страхопочитание при мисълта, колко бързо и просто беше за нея да стигне от единия до другия край на острова. — Понякога не ти ли писва да си закотвен на Нантъкет?
— Щеше да ми писне, ако бях закотвен — каза той иронично, когато се спуснаха в задния двор — но тъкмо ходих до Ню Йорк онзи ден.
— Сериозно! За какво?
— За бейгъли. В Бруклин има едно местенце, което обожавам. Трябват ми само десет минути с инфразвукова скорост, за да стигна до там.
Хелън се закова на място, когато осъзна какво означаваше това.
— Искаш да кажеш, че през който и да е ден в училище, ние с теб можем просто да отлетим до Бостън, да обядваме на Харвард Скуеър, а после да се върнем навреме за петия час?
— Определено — каза той, като сви рамене. — Искам да натрупаш още няколко седмици опит, преди да се отдалечим от острова, но скоро ще си достатъчно силна, за да отидеш навсякъде с мен.
— Искам да видя статуите на Великденския остров! И Мачу Пикчу! И Великата китайска стена! — възкликна Хелън, обзета от почти истерично вълнение.
Заподскача нагоре-надолу на пръсти, докато вървяха към къщата. Лукас я сграбчи за ръцете.
— Ще трябва да почакаме, преди да отидем отвъд океана. Дори сега едва се задържаш във въздуха, а да се движиш без ориентир е още по-трудно. Плюс това океанските въздушни течения могат да бъдат истински кошмар.
— Но ще съм с теб, а ти вече знаеш всички тези неща! — Тя рязко спря и притисна здраво ръката му до гърдите си. — Сега съм достатъчно силна, кълна се! Моля те! Винаги съм си мечтала да пътувам! Лукас, нямаш представа! Цял живот съм искала да се махна от този остров!
— Зная и ще го направим — скоро! Ще залепим със скоч една карта върху табло за дартс, и ще отидем на всички места, които уцелим със стреличките. Фиджи, Финландия, Флоренция, къде ли не! — каза той отстъпчиво, като я притегли към себе си, за да й попречи да скочи във въздуха и да отлети без него. — Можем да ходим да ядем суши в Токио всяка вечер, докато ни писне. Можем да правим каквото поискаш, Хелън. Когато станеш по-добра в летенето.
— Наистина ще можем, нали? — попита тя задъхано, забелязвайки факта, че и двамата бяха използвали думата „ние“. После й хрумна една не толкова приятна мисъл: — Правиш го вече от доста време, нали? Прескачаш набързо до други континенти, когато имаш няколко часа за убиване.