Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
— По дяволите, госпожице Тагарт, аз съм в бизнеса, и съм просто дребна риба. Просто искам да правя пари.
— И как мислите, че се правят?
Но тя вече знаеше, че е безполезно. Гледайки лицето на Моуън и очите, които не можеше да улови, тя се почувства така, както веднъж се почувства на един самотен участък от линията — бурята беше скъсала телефонните жици, комуникационните линии бяха прерязани и думите бяха просто звуци, които не предаваха нищо.
Беше безполезно да спори, си помисли, и да се учудва на хората, които нито отхвърлят един довод, нито го приемат. Докато седеше неспокойно във влака, на път обратно за Ню Йорк, тя си каза, че господин Моуън не е важен, че нищо не е важно в момента — освен да намери някой друг, който да произведе стрелките. Бореше се със списък от имена наум, чудейки се кой най-лесно ще бъде убеден, измолен или подкупен.
В момента, в който влезе в преддверието на кабинета си, вече знаеше, че нещо е станало. Усети неестествената тишина, лицата на персонала се обърнаха към нея така, сякаш влизането й беше онова, което всички са очаквали, на което са се надявали, и от което са ужасени.
Еди Уилърс скочи на крака и тръгна към вратата на кабинета й, убеден, че ще го разбере и последва. Беше видяла лицето му. Каквото и да беше, й се искаше да не го е наранило чак толкова лошо.
— Държавният научен институт тихо каза той, когато бяха сами в кабинета — е публикувал становище, което предупреждава хората да не използват риърдънов метал.
И добави:
— Казаха го и по радиото. Написано е в следобедните вестници.
— Какво са казали?
— Дагни, нищо не са казали! Не са го казали наистина, но е там — и същевременно не е. Това е чудовищното в цялата работа.
Усилията му бяха насочени към това да запази гласа си спокоен, но не можеше да контролира думите си. Думите му излизаха под напора на невярващото объркано възмущение на дете, което крещи, отказвайки да приеме първата си среща със злото.
— Какво са казали, Еди?
— Те… Трябва да го прочетеш — той посочи вестника, оставен на бюрото й. — Не са казали, че риърдъновият метал е лош. Не са казали, че е несигурен. Онова, което са направили, е… — той разтвори ръце и ги пусна в жест на отчаяние.
Тя видя веднага какво са направили. Видя изреченията: „Може да се окаже възможно след известен период на сериозна експлоатация внезапно да се появи пукнатина, въпреки че продължителността на този период не може да бъде предвидена… Възможността за молекулярна реакция, непозната понастоящем, не може да бъде изцяло изключена… Въпреки че якостта на метала очевидно може да бъде демонстрирана, някои въпроси относно поведението му при необичайно натоварване не може да не бъдат взети предвид… Въпреки че няма доказателства, които да подкрепят мнението, че употребата на метала трябва да се забрани, едно по-нататъшно проучване на неговите свойства би било от полза“.
— Не можем да се борим с това. Не можем да му отговорим — бавно казваше Еди. — Не можем да изискаме оттегляне на доклада. Не можем да им покажем тестовете си или да докажем каквото и да е. Не са казали нищо. Не са казали каквото и да е, което да може да бъде отхвърлено или да ги накърни професионално. Това е работа на страхливец. Може да се очаква от изнудвач. Но Дагни! Това е Държавният научен институт!
Тя кимна мълчаливо. Стоеше с очи, приковани някъде отвъд прозореца. В края на една тъмна улица крушките от електрически надпис продължаваха да светват и да угасват, сякаш хитро й намигаха.
Еди събра силите си и каза с тон на човек, който дава военен рапорт:
— Акциите на Тагарт се сринаха. Бен Нийли напусна. Националното братство на пътните и железопътните работници забрани на членовете си да работят по линията „Рио Норте“. Джим напусна града.
Тя свали шапката и палтото си, прекоси стаята и бавно, много хладнокръвно седна зад бюрото си. Забеляза голям кафяв плик с герба на „Риърдън стийл“, който лежеше пред нея.
— Това дойде по специален куриер, веднага след като ти излезе — каза Еди.
Тя сложи ръка на плика, но не го отвори. Знаеше какво е: чертежите на моста. След малко попита:
— Кой е издал това мнение?
Еди я погледна и се усмихна за миг горчиво, поклащайки глава.
— Не — каза той. — И аз помислих за това. Обадих се в Института и ги попитах. Не, публикувано е от службата на доктор Флойд Ферис, техният координатор.
Тя не каза нищо.
— И все пак! Доктор Стедлър оглавява този институт. Той е институтът. Трябва да е знаел за него. Той го е позволил. Ако е направено, е направено от негово име… Доктор Робърт Стедлър… Спомняш ли си… когато бяхме в колежа… говорехме за великите имена в света… хората на чистия разум… и винаги избирахме името му като едно от тях, а… — той спря. — Съжалявам, Дагни. Знам, че няма смисъл да казвам каквото и да е. Само…