Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Това обаче не бе последното впечатление от заведението на доктор Блимбър. Възникна и друго. Мистър Тутс неочаквано отвори един от прозорците на каретата и като надникна, запита, кискайки се знаменито: „Тук ли е Домби?“ и веднага затвори, без да дочака отговор. Но мистър Тутс не приключи с това. Преди кочияшът да потегли, той също така внезапно отвори другия прозорец и като надникна и се закиска по съвсем същия начин, попита със съвсем същия глас: „Тук ли е Домби?“ и изчезна точно като преди.
Как се смя Флорънс! Пол често си спомняше за този случай и винаги и той се смееше.
Но много скоро — на другия ден и след това — последваха неща, които Пол съвсем смътно разбираше. Например защо стояха у мисис Пипчин дни и нощи наред, вместо да се приберат у дома. Защо той лежеше, а Флорънс седеше до кревата му. Дали в стаята бе влизал баща му, или това бе само една издължена сянка върху стената. Дали наистина бе чул докторът да казва за някого, че ако са го отвели преди празника, очакван от него с такива огромни надежди, несъответствуващи на физическото му състояние, той навярно би се стопил от мъка.
Дори не можеше да си спомни дали често бе повтарял на Флорънс: „О, Флой, заведи ме у дома и не ме оставяй!“, но мислеше, че й бе повтарял това. Понякога му се струваше, че чува собствения си глас да казва: „Заведи ме у дома, Флой, заведи ме у дома!“
Но когато се прибра у дома и бе отнесен нагоре по позната стълба, той си припомни, че часове наред каретата бе тракала, той бе лежал на седалката, а до него пак бе седяла Флорънс, а насреща му — старата мисис Пипчин. Спомняше си и как го бяха положили в неговото легло — леля му, мис Токс и Сузан. Но се случи и нещо друго, и то неотдавна, което все още будеше у него недоумение.
— Моля ви, искам да говоря с Флорънс — каза той. — Насаме с Флорънс, само за миг!
Тя се наведе над него, а останалите се оттеглиха.
— Флой, миличка, не беше ли татко във вестибюла, когато ме свалиха от каретата.
— Да, скъпи.
— Не заплака ли той и не се ли прибра в стаята си, Флой, когато ме видя да пристигам?
Флорънс поклати глава и притисна устни до бузата му.
— Радвам се, че не е плакал — отвърна малкият Пол. На мен ми се стори, че се разплака. Не им казвай, че съм те питал.
Глава XV
Изумителната изобретателност на капитан Кътъл и новите перспективи за Уолтър Гей
В продължение на няколко дни Уолтър не можеше да реши какво да прави с назначението в Барбадос. Той дори хранеше слаба надежда, че навярно мистър Домби не бе имал пред вид това, което нареди, или пък че ще промени решението си и ще съобщи да не заминава. След като нищо обаче не се случи, поне отчасти в подкрепа на тази догадка (сама по себе си твърде невероятна), а дните летяха и нямаше време за губене, той разбра, че трябва да действува без повече колебания.
Основното затруднение за Уолтър бе как да съобщи за служебната си промяна на чичо Сол, след като съзнаваше, че това би било за него ужасен удар. Беше му безкрайно трудно да съкрушава чичо си Сол с такава потресаваща вест, тъй като напоследък той се бе много съвзел и бе станал толкова весел, че малката гостна отзад отново бе заприличала на себе си. Чичо Сол бе заплатил първата определена вноска от дълга си към мистър Домби и хранеше надеждата, че ще се справи и с останалите. И необходимостта да бъде сломен отново, когато той толкова мъжествено се бе справил с неволите си, бе извънредно печална.
Не можеше да става и дума да избяга, без да се обади. Чичо му трябваше предварително да бъде уведомен, но въпросът беше по какъв начин да му се съобщи. Що се отнася до това дали да замине, или не, Уолтър считаше, че не е в негова власт да вземе решение. Мистър Домби правилно бе отбелязал, че той е млад и че финансовото положение на чичо му не е завидно. А когато бе изрекъл останалото, видът на мистър Домби недвусмислено показваше, че ако Уолтър откаже да замине, той би могъл да остане у дома си, щом желае това, но не и в неговата кантора. На тях двамата с чичо му им тежеше голямо задължение спрямо мистър Домби, измолено лично от самия Уолтър. Дълбоко в себе си той се бе отчаял, че някога ще спечели благоразположението на този джентълмен и бе почувствувал склонност понякога да проявява съвсем неоправдано пренебрежение към него. Но дългът си беше дълг — поне Уолтър така мислеше, — а дългът трябваше да се изпълнява.
Когато мистър Домби го бе погледнал и казал, че бил млад, а финансовото положение на чичо му не било завидно, на лицето му се бе изписало презрение, както и пренебрежителната и унизителна мисъл, че Уолтър би бил доволен да живее като лентяй на гърба на един изнемощял, възрастен човек. Това болезнено бе засегнало щедрата душа на момчето. Решил да докаже на мистър Домби — доколкото можеше да се даде доказателство за това без словесни обяснения, — че неправилно е преценил характера му, Уолтър се постара след разговора относно Антилските острови да прояви още по-голяма бодрост и активност — доколкото бе възможно да се проявят по-голяма акуратност и изпълнителност от неговите. Той бе твърде млад и неопитен, за да допусне, че вероятно именно тези негови качества не се нравят на мистър Домби, а да проявяваш устойчивост и добронамереност, когато над теб тегне като облак силната неприязън на мистър Домби, независимо дали справедлива, или не, не беше начин да му се издигнеш в очите. Твърде вероятно бе обаче — твърде вероятно наистина, — че властният човек бе възприел тази нова проява на добросъвестност като предизвикателство и имаше намерение да я смачка.