Пленница на короната
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651177
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пленница на короната». Краткое содержание книги:
Би трябвало да й се възхищавам — изглежда, че всички други й се възхищават — и може би, ако имах дъщеря, щях да посоча принцесата и да кажа на малкото си момиче, че трябва да усвои изправената осанка на братовчедка си. Но тъй като нямам малко момиче, макар да се моля за такова, не мога да погледна принцеса Елизабет без раздразнение, и да не я мисля за разглезена и превзета — преждевременно развито, галено създание, за което би било по-добре да бъде затворено в училищната стая, вместо да участва в сериозна церемония, сякаш прави стъпките на танц, наслаждавайки се на всички погледи, приковани в нея.
— Кокетка — прошепва кратко сестра ми в ухото ми, и аз съм принудена да сведа очи и да потисна усмивката си.
Както става винаги с всичко, което прави Едуард, трябва да има банкет и пищно зрелище. Ричард седи до брат си, пие малко и яде още по-малко, докато повече от хиляда гости се хранят в замъка, а още хиляди — в богато украсени шатри отвън. По време на цялата вечеря звучи музика и се лее добро вино, между всяко ястие хор изпълнява тържествени, прекрасни химни, и се поднасят плодове. Кралица Елизабет седи от дясната страна на съпруга си, като негова съратница в управлението на кралството, а не просто съпруга; с корона на главата и коса, покрита с тъмносиня дантела, тя се оглежда наоколо със спокойната красота на жена, която знае, че мястото й е сигурно, а животът й не може да бъде застрашен.
Тя забелязва, че се взирам в нея, и ми отправя ледената усмивка, с която винаги се обръща към мен и Изабел, а аз се питам дали, при това церемониално повторно погребване на свекъра си, мисли за собствения си баща, който загина, убит набързо, като престъпник, от моя баща. Баща ми завлече нейния на градския площад в Чепстоу, обвини го в държавна измяна, и го обезглави — без съд, без позоваване на закона — публично. Любимият му син Джон загина редом с него: последното, което е видял, сигурно е била отсечената му глава.
Изабел, седнала до мен, потръпва, сякаш някой е стъпил на гроба й.
— Виждаш ли как ни гледа? — прошепва тя.
— О, Из — упреквам я. — С какво може да ни навреди сега? Когато кралят обича Джордж толкова много? Когато Ричард е толкова уважаван от тях? Когато ние двете сме херцогини от кралското семейство? Те заминаха за Франция като съюзници и се върнаха у дома като добри приятели. Не мисля, че тя ни обича твърде много, но не може да ни направи нищо.
— Може да ни омагьоса — казва тя много тихо. — Може да призове буря, която почти да ни удави, сама знаеш това. А всеки път, когато моят малък Едуард се разболее от треска, или не може да спи, докато му никне зъб, се питам дали тя е обърнала злия си поглед към нас, дали не държи над огъня неговото изображение, дали не забива карфица в портрета му. — Ръката й покрива издутината на корема й под роклята. — Нося специално благословен пояс — казва тя. — Джордж го получи от съветника си. Благословен е специално да отблъсква зли очи, да ме пази от _нея_.
Разбира се, умът ми веднага се насочва към Мидълхам и собствения ми син, който може да падне от кончето си, или да се пореже, докато се упражнява във фехтовка, да се простуди или да се разболее от треска, да изяде нещо развалено, да вдиша зловредно изпарение, да изпие глътка замърсена вода. Тръсвам глава, за да прогоня страховете си.
— Съмнявам се, че тя изобщо мисли за нас — казвам твърдо. — Обзалагам се, че не мисли за нищо друго, освен за собственото си семейство, двамата си скъпоценни синове, за братята и зестрите си. Ние не представляваме нищо за нея.
Изабел поклаща глава.
— Тя има шпиони във всяко домакинство в страната — казва тя. — Мисли за нас, повярвай. Моята камериерка ми каза, че тя всеки ден се моли никога да не бъде принудена отново да избяга в свято убежище, съпругът й да запази трона си. Моли се за унищожението на враговете си. И не само се моли. Има мъже, които следват Джордж, където и да отиде. Тя следи мен в моето домакинство, знам, че е поръчала на някого да ме шпионира. Сигурно е изпратила някой да те шпионира в твоето.
— О, наистина, Из, говориш като Джордж!
— Защото той е прав — отвръща тя сериозно. — Прав е да държи под око краля и да се бои от кралицата. Ще видиш. Един ден ще узнаеш, че съм умряла внезапно, без основателна причина, и това ще бъде, защото тя ме е урочасала.
Прекръствам се.
— Не го изричай!
Хвърлям поглед към централната маса. Кралицата топи пръсти в златна купа с розова вода и ги бърше с ленена кърпа, която един коленичил слуга й подава. Не прилича на жена, която се предпазва, като настанява шпиони в домакинствата на близките си и боде човешки изображения с карфици. Прилича на жена, която изобщо няма от какво да се бои.