Kолеж за магьосници

Наредиха се в кръг, хванати за ръце, нарамили раниците. Лицето на Анаис сияеше от радост. Май само тя бе щастлива.

Най-забавното е, че се бе получило. Куентин не им даде мира и те отстъпиха без съпротива.

Изпаднал във философско разположение на духа, Куентин реши, че този ден винаги ще е щастлив, най-щастливият в живота му. Странно как животът може да те изненада. Перипетиите на съдбата.

Чувстваше се неочаквано разкрепостен. Срамът бе престанал да го измъчва. Беше го завладяло усещане, неопетнено от опасения, възражения или обидни квалификации. Алис вече не бе алабастрова светица. Не бе толкова трудно да срещне погледа й. А дали не съзираше притеснение в нейния? Може би тя бе понаучила какво е да те гризе съвестта? Сега бяха заедно в кюпа.

Цяла сутрин си бяха стягали багажа, който поначало бе почти готов. Най-накрая се събраха в хола, пристъпвайки от крак на крак, споглеждайки се:

— Дадено?

— Дадено?

— Всички ли са наред?

— Да не се помайваме.

— Хайде!

— Добре!

— Да…

А после Пени сигурно натисна копчето, защото се издигаха нагоре в бистрата студена вода.

Куентин с тежката си раница пръв излезе от фонтана. Сега беше абсолютно трезвен, но затова пък ядосан, ядосан, ядосан. Не искаше да се докосва до когото и да било или да бъде докосван. Харесваше му обаче в Ничиите земи. Действаха му успокояващо. Да можеше да поседи за минутка точно тук, на старите изтъркани камъни, само за минутка, навярно щеше да заспи.

Скъпият персийски килим, на който бяха стъпили в хола, изплува след тях. Някак и той беше преминал. Дали копчето не го беше взело по погрешка за част от облеклото им? Шантава работа.

Куентин изчака другите един по един да се измъкнат на сухо. Джанет изглеждаше пребледняла. Джош и Елиът й помагаха да се задържи на повърхността, но тя не можеше да се набере на ръба и да излезе. Погледът й беше разфокусиран. Другите дружно я изтеглиха оттам, но тя бе съвсем отмаляла. Падна на лакти и колене, после раницата й я повлече на една страна.

— Не зная дали ми се повръща — бавно изрече Джанет и примигна.

— Нещо не е наред — констатира Алис. Гласът й не преливаше от съчувствие. — Тя има алергична реакция към Града.

Елиът бързо пое командването.

— Всички други сте добре, нали? Хубаво, минаваме към фаза втора: темпо.

— Аз съм добре, само да почина. Ох, Господи, не го ли усещате? — Джанет безпомощно ги погледна, поемайки си с мъка дъх. Анаис коленичи до нея в знак на женска солидарност. Алис я погледна непроницаемо.

— Интересно — каза Пени. — Защо никой друг…?

— Ей! Нещастнико! — Куентин щракна с пръсти пред лицето му. Точно сега беше цар в проявите на неприкрита враждебност. Задръжките му бяха паднали. — Не виждаш ли, че я боли? Фаза втора, задръстеняко: да вървим.

Надяваше се, че Пени ще му се нахвърли и може би ще се сбият. Но Пени само го измери с хладен поглед и се обърна. Максимално оползотвори възможността да се издигне, да се покаже благороден победител. Разклати флакон с оранжева боя и описа кръг около фонтана, и пое към пищния бял дворец. Не беше загадка къде отиват: Пловър беше разказал сцената с характерния си стил, който изключваше двусмислици. Чатуинови изминаваха три квадрата по посока на двореца и един наляво за фонтана, от който се стигаше до Филория.