Господарят на войната

Бях оставил коня и бях заел мястото си в първата редица, близо до Борс, който стоеше между двата ни бойни щандарта. Забралото на шлема ми бе спуснато, щитът ми бе здраво закачен на лявата ръка, а в дясната тежеше бойното ми копие. Навсякъде около мен песента звучеше все по-мощно и по-мощно, но аз не пеех, защото сърцето ми бе натежало от лоши предчувствия. Знаех какво щеше да стане. Известно време щяхме да се сражаваме в стена от щитове, но после саксите щяха да преодолеят крехката преграда от тръни и клони по двата ни фланга и щяха да насочат копията си откъм гърбовете ни и да ни повалят един по един, ние щяхме да умираме, а те щяха да ни се подиграват. Последният от нас, който щеше да умре, щеше да види как изнасилват първата от нашите жени, но не можехме нищо да направим, за да го предотвратим. Копиеносците пееха, някои танцуваха танца на меча върху укрепителния вал, където нямаше барикада от тръни. Бяхме оставили центъра на наземния насип без трънак и клони със слабата надежда, че липсата им може да изкуши врага да удари там, вместо да ни заобикаля отстрани.

Саксите преминаха и през последния храсталак и поеха дългия път нагоре по голия склон. Най-добрите им воини бяха на първата линия, виждаше се колко плътно и здраво прилепват щитовете им един върху друг, колко гъсто стърчаха копията ми и как светеха брадвите им. Нямаше и следа от хората на Ланселот; изглежда това клане щеше да е работа само на саксите. Пред тях вървяха магьосници, вой на рогове ги подтикваше напред, а над главите им стърчаха кървавите черепи на техните крале. Някои в предната редица държаха на каишки бойни кучета, които на няколко метра от укреплението ни щяха да бъда пуснати срещу нас. Баща ми беше най-отпред, а Сердик яздеше кон зад масата от сакски копиеносци.

Напредваха много бавно. Хълмът бе стръмен, ризниците им бяха тежки, а и нямаше за къде да бързат. Знаеха, че това клане ще бъде жестоко, макар и кратко. Щяха да ни доближат подредени в здрава стена от щитове, и щом стигнеха до наземния вал щитовете ни щяха с трясък да се сблъскат и саксите щяха да се опитат да ни избутат назад. Брадвите щяха да свистят над ръбовете на нашите щитове, копията им щяха да мушкат, пробиват и пробождат. Щеше да има стонове, вой и писъци, умиращи и ридаещи мъже, но враговете бяха повече и накрая щяха да ни обградят и моите вълци щяха да измрат.

Но сега моите вълци пееха, опитвайки се да заглушат дрезгавия звук на роговете и непрестанния тътен на барабаните. Саксите приближаваха. Вече можехме да различаваме знаците по кръглите им щитове; вълчи муцуни за хората на Сердик, бикове за хората на Аел, а имаше и знаци на техните военачалници — соколи, орли и вдигнал се на задните си крака кон. Кучетата се дърпаха на каишите, нетърпеливи да пробият със зъбите си дупки в стената ни. Магьосниците пищяха срещу нас. Един от тях дрънчеше с връзка ребрени кости, а друг лазеше на четири крака като куче и виеше проклятия.