Злочестие [bg]

41.

Групата се натовари. Оръжията в ръка, мобилните закачени на китките ни, слушалки в ушите. Мизи подхвърли на всеки от нас мъничка кутийка — нагънато катераческо въже. Хванах моето за колана.

Оставихме раниците си и взехме само муниции. Раниците бяха нужни за дългосрочно оцеляване. След това нещо нямаше да се нуждаем от тях — по една или друга причина.

Напрежението изпълваше въздуха — както далечната миризма на дим издаваше пожар. Не бяхме готови, но боят тъй или иначе бе дошъл. Точно сега всичко зависеше от Коуди. Той стоеше в центъра на нашата база и оглеждаше прашния под от каменна сол. Винаги ми беше изглеждал дългурест по един почти комичен начин, но сега — облякъл тензорния костюм, със зелените му светлини и драматична, футуристична кройка — изглеждаше внушително.

Застанах до него.

— Там долу е, Коуди — казах аз. — Цял комплекс пещери. Бойното поле, което ние избрахме. Трябва ни само път.

Той пое дълбоко дъх.

— Помниш ли какво ми каза първия път, когато ме обучаваше с тензорите? — попитах го аз.

— Да… че трябва да ги използваш така, все едно милваш някоя красива жена.

— Повече си мислех за другото нещо, което каза. Че човек трябва да има душата на воин, като Уилям Уолъс.

— Уилям Уолъс е бил убит, момко.

— О.

— Но не се е дал без бой — добави Коуди и се стегна. — Хайде дръжте си агнешката саздърма.

Той вдигна ръце пред себе си и по захванатите за тях метални жички към дланите му пробяга зелена светлина. Протегна ръцете си и аз усетих отчетливото трептене, което сякаш проникваше до самата ми душа, без да произведе и звук.

Изпари се участък от пода, широк почти метър на метър и дълбок може би три метра. Беше доста впечатляващо в сравнение с някогашните възможности на тензорите, но съвсем далече от нужното ни, за да достигнем пещерите.

— Джонатан потегли! — обади се Летящ рицар. — Искри. Хора, загазили сте го. Той не изглежда доволен!

Коуди изруга под мустак и гледаше превърнатата в ситни зрънца сол част от пода. Вятърът от отворената врата на таванската стая завъртя образувалото се течение.

Хванах Коуди за ръката.

— Опитай отново.

— Дейвид, толкова голямо мога да го направя! — отвърна той.

— Коуди — настоях аз. — Концентрирай се. Душата на воина.

— Момко, продължа ли да не се оправям с това, ние сме мъртви. Хванати в капан тук. Простреляни. Доста натиск, под който да работя.

— Така е — неистово продължих аз. — Но… хм… не повече натиск от времето, когато си спрял терористите да изстрелят ядрените оръжия срещу Шотландия, нали?

Той ме изгледа; челото му бе покрито с капчици пот. После се ухили.

— Откъде знаеш за това?

— Щастливо хрумване. Коуди, можеш да го направиш.

Той отново се съсредоточи върху пода пред себе си. Костюмът му отново засвети, по ръцете му преминаха лентички светлина и запулсираха като сърдечен ритъм. Намирах се толкова близо и изпитах нещо познато, все едно съм чул гласа на стар приятел. Напомни ми за дните в подземията на Нюкаго, за невинността и убеждението.