Злочестие [bg]

Коуди потърка челюстта си.

— Едно време научих това по трудния начин.

— Той те е ударил?

— Разби ми челюстта — през смях обясни Коуди. — Не си ври носа, хлапе. Ето какво научих!

Явно не му пукаше особено, макар че на мен счупената челюст ми звучеше като доста голямо оскърбление.

Но пък кой не е искал от време на време да цапне Коуди?

— Благодаря — казах аз и седнах, за да започна да се гърча в снайперската къщичка. — Но за мен не си прав, Коуди. Аз не се бия за отмъщение — вече не. Бия се за баща си.

— Това не е ли същото като отмъщение?

Бръкнах в ризата си и извадих малкия S-образен знак на Верните, който носех около врата си. Знакът на човек, който очаква ден, когато ще дойдат героите.

— Не. Не се бия заради смъртта му, Коуди. Бия се за мечтите му.

Коуди кимна.

— Това е добро от твоя страна, момко — обърна се той, за да слиза по стълбата. — Добро е.

Пропълзях в гнездото, обърсах ниския таван с глава, вдигнах пушката на Коуди и поставих мобилния в нея. Свалих очилата за нощно виждане и вместо тях използвах прицела на пушката — той имаше карта на местността и можеше да прави термално изображение. Още по-добре от това — оръжието притежаваше усъвършенствана система за засичане на звуци. Щеше да ме предупреди, ако усетеше нещо наоколо, и да образува малко проблясване на картата.

За момента нищо. Даже и гълъби.

Лежах на оставените от Коуди възглавници. От време на време се завъртах в квадратното пространство и подавах пушката от някоя от страните.

Отдолу, от склада, се донесоха звуци. Проверих при останалите и Мизи заяви, че идеята ми — да изпратим Коуди в паралелно измерение, където да тренира — проработила. Каза, че той трябвало да стресне някакви хлапаци, които живеели в склада в другото измерение, но иначе не се бил натъкнал на никого.

След това проверих нещо странно — засечен от пушката шум — но се оказаха неколцина клошари, които се придвижваха през уличката. Не се спряха при нашия склад, а продължиха към покрайнините на града. Това ме остави с дълго време да размишлявам. Умът ми се рееше в тишината и аз схванах, че нещо ме дразни. Бях недоволен, при все че — неприятно — не можех да разбера точно защо. Нещо ме тормозеше — или за избраното от нас място, или за плана, който бяхме изработили. Какво ми липсваше?

Висях над това около час — само частица от смяната ми — и всъщност се зарадвах, когато алармата на оръжието ми бръмна отново. Увеличих източника на безпокойството, но беше просто котка, преминаваща по наблизо разположен покрив. Гледах я внимателно, ако се окаже някой изменящ формата си Епичен.