Злочестие [bg]

— Хората се наслаждават на това — обясни той.

— Какво? — попитах аз и проследих погледа му. — Изгревът на слънцето?

— Винаги говорят за изгрева на слънцето — продължи той; звучеше раздразнено. — Колко е красиво, дрън-дрън. Като че всеки изгрев е някакво неповторимо чудо. Не го забелязвам.

— Ти луд ли си?

— Все повече съм уверен — сухо каза той, — че съм единственият на тази планета, който не е.

— Тогава трябва да си сляп — заключих аз и погледнах изгрева. Като става дума за изгреви, не беше кой знае какво. Нямаше облаци, за да отразяват светлината, а днес беше доста еднообразно в един цвят, вместо да покрива спектъра.

— Огнено кълбо — отбеляза той. — Яркооранжево. Рязка светлина.

— Да — усмихнато потвърдих аз. — Смайващо.

Мислех си за годините в мрака на Нюкаго, когато преценявахме часа по мъждивостта на светлините. Мислех си как видях откритото небе за пръв път след детството и гледах как слънцето се показва и къпе всичко в топлина.

Не се налагаше изгревът да бъде красив, за да бъде красив.

— Понякога идвам да ги наблюдавам — поясни Крадеца, — само за да видя дали мога да забележа това, което всички останали твърдят, че виждат.

— Ей — подхванах аз. — Какво знаеш за начина, по който расте градът?

— Защо това е от някакво значение?

— Защото е интересно — отговорих аз и коленичих. — Виждаш ли тази плетеница от лиани? Продължава да расте. Дали защото истинският склад е притежавал този шаблон в тухлата и дървото? Искам да кажа, не изглежда много смислено да е така, но другата възможност е силите да създават изкуство тук. Това не е ли странно?

— Наистина не мога да кажа.

Погледнах го.

— Не знаеш, нали? Приел си тази сила, когато си овладял града, но не знаеш как действа.

— Знам, че прави, каквото искам. Какво друго е от значение?

— Красотата — отвърнах аз и прекарах пръст по една от лианите. — Баща ми винаги твърдеше, че Епичните били чудо. Удивителни. Отблясък от нещо наистина божествено, разбираш ли? Лесно е да се обръща внимание на съсипията, като това, което Разрушение е сторил в Канзас Сити. Но има и красота. Това ме кара да се усещам почти зле, когато убивам Епични.

Той изхъмка презрително.

— Виждам преструвките ти, Дейвид Чарлстън.

— Моите… преструвки? — надигнах се и се обърнах към него.

— Преструвката, че презираш Епичните — обясни той. — Мразиш ги, да, но както мишката мрази котката. Омразата на завистта. Омразата на дребния, който желае да бъде велик.

— Не бъди глупав.

— Глупав? — попита Крадеца. — Мислиш си, че не е очевидно? Човек не проучва, не се учи, не става обзет от нещо като теб от омраза. Не, това са признаците на желанието. Ти потърси баща и любовница сред Епичните.