Хайка за вълци

— Пусни ме да си отида! — извика Мона, сподавяйки плача си с изкривено от спазми лице. — Ти си жесток и безмилостен, ти знаеш само да се разпореждащ с душата на човека. Нямаш ни сърце, ни душа.

— Защото те съветвам да тръгнеш по правия път. Твоят възлюблен има ли сърце и душа? Ако имаше, щеше ли да скита по света и да се връща при тебе когато му скимне? Ти заряза семейството си заради него, дете му роди, а той…

Мона извика нещо, дръпна дръжката на вратата с всичка сила и изскочи навън.

След малко Стоян Кралев изпрати да съобщят на Иван Шибилев да дойде в партийния клуб по бърза и важна работа. Докато го чакаше, той ходеше из помещението от стена до стена и се заричаше да запази пълно спокойствие, тъй като познаваше Иван Шибилев по-добре от всеки друг и допускаше, че разговорът с него ще бъде напрегнат и труден. Читателят ще узнае по-нататък от нашия разказ каква голяма политическа и просветна работа бяха извършили двамата отпреди Девети, когато, освен идейното им единомислие ги свързваше и приятелство. В новия живот и работата, и пътищата им се оказаха съвсем различни. Стоян Кралев стана партиен секретар и пое ръководството на селото, а Иван Шибилев, както винаги, сновеше от селото до града и обратно. Едва от година се бе задържал в Шуменския театър, където бе назначен по член 9, и Стоян Кралев тъкмо това искаше да узнае, установил ли се е за дълго в Шумен и ако е така, това му дава възможност за разговор с него по-определено за отношенията му с Мона. Не ще и дума, този въпрос бе деликатен, но Стоян Кралев се безпокоеше най-много от характера на Иван Шибилев, човек с променливо настроение, със собствени разбирания и принципи за живота, весел, нежен, всеотдаен и сговорчив, готов да отдаде всичко свое за другите, а понякога своенравен, тъжен и вироглав, което, разбира се (честно казано), не бе му попречило да свърши толкова много партийна и просветна работа и така да стане любимец на селото.

И така, Стоян Кралев не очакваше нищо добро от предстоящия разговор, но и не допускаше, че ще се превърне в кавга и ще предизвика пълен разрив между двамата. Както и предполагаше, Иван Шибилев се държа така, като че в отношенията му с Мона няма нищо осъдително и че тези отношения съвсем не я злепоставят пред селото и не разрушават семейството й. Любовта е свобода на духа, светая светих за човека, свободен е онзи, който обича, и роб онзи, който не е способен да изпитва любов, говореше той, като че произнасяше монолог на сцената. Монологът му продължи няколко минути все в този дух, отвлечен и неясен, и Стоян Кралев започна да губи търпение. Както и да си внушаваше, че трябва да остане спокоен, нервите му се изопваха все повече и той отново закрачи из помещението, като неволно правеше нервни тикове с десния ъгъл на устата си. Той, разбира се, веднага се досети, че Иван Шибилев се опитва да го „избудалка“ с някакви учени брътвежи, за да печели време или да отклони разговора в друга насока. И не се лъжеше, защото Иван Шибилев наистина рецитираше по памет един монолог за любовта от някаква класическа пиеса. На свой ред и той познаваше Стоян Кралев както себе си и щом разбра, че го е повикал не само в качеството си на изповедник, но и на заповедник, поиска му се да го лиши от това удоволствие и същевременно да му подскаже, че няма ни най-малко намерение да слуша догматичните му съждения за морала и пр. Без да изпитва неприязън или какво да е лошо чувство към него, той отдавна не можеше да понася неговата полуграмотност, която, съчетана със самочувствието му на селски властелин и партиен деец от голям мащаб, предизвикваше насмешка и съжаление.