Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Но нима Джек Бърдън — тогавашният Джек Бърдън — можеше да разбере това? Той можеше само да чете думите, писани преди много години било в опустялата къща на плантацията, след като Кас е освободил робите си, било в адвокатската кантора в Джексън, било на свещ в хотелската стая във Виксбърг след разговора с Джеферсън Дейвис, било при светлината на догарящия огън в някой бивак, когато наоколо са лежали капнали войниците, а нощта се е изпълвала с тих шепот, сякаш вятърът шепти в боровете, само че това не е бил шепотът на вятъра, а дишането на хилядите спящи бойци. Да, Джек Бърдън четеше тези думи, но как да ги разбере? За него това бяха само думи, защото тогава светът не представляваше за него друго освен разхвърляни явления и пръснати тук-таме факти — нещо като потрошени ненужни вехтории, захвърлени на тавана, дето тънат в прах. Или пък това беше поток от събития, които ставаха пред очите му (или не) и между които нямаше никаква връзка.
Но може би той заряза дневника не защото не можеше да разбере Кас Мастърн, а защото не искаше да го разбере от страх да не би разбираното да се превърне в укор към самия него.
Във всеки случай той заряза дневника и навлезе в един от периодите на Големия Сън. Прибираше се вечер и понеже знаеше, че няма да може да работи, пъхаше се незабавно в леглото. Спеше по дванайсет, четиринайсет, петнайсет часа и усещаше как все по-дълбоко и по-дълбоко потъва в съня — като водолаз, който потъва все по-надолу в тъмните дълбини и търси опипом нещо, което би блеснало, ако има някаква светлина, но светлина няма. А сутрин се излежаваше в леглото и не му се щеше да прави каквото и да било, нито дори да закуси, а само слушаше как под вратата, през стъклата, през пукнатините по стените, през самите пори на дървенията и мазилката в стаята се промъкват и процеждат слабите шумове на външния свят. И си мислеше: „Ако не стана, няма да мога да си легна отново.“ Тогава ставаше и излизаше навън, но светът му изглеждаше непознат, така мъчително непознат, както детският свят, към който възрастният се мъчи да се върне.
Но един ден той излезе и не се върна вече в стаята с чамовата масичка. Черните тефтери, в които бе воден дневникът, пръстенът, снимката и връзката писма останаха там до обемистия ръкопис — пълно събрание на съчиненията на Джек Бърдън, — чиито краища вече се завиваха около преспапието.
След няколко седмици хазяйката му изпрати в голям колет всичко, което бе оставил на масичката. Този неотворен колет странствуваше с него от една мебелирана квартира в друга, от апартамента, в който живя известно време с красивата си жена Лоуис и от който един ден си излезе веднъж завинаги, в други мебелирани квартири и хотелски стаи — голям четвъртит колет в пожълтяла вече амбалажна хартия, с разхлабени канапи, на който думите „Г-н Джек Бърдън“ лека-полека избледняваха.
Глава пета
Така завърши моето първо пътешествие във вълшебната страна на миналото, моят първи изследователски труд по история. Както вече отбелязах, не ми донесе успех. Затова пък втората ми работа имаше сензационен успех. Това беше „Случаят с честния съдия“ и имам всички основания да се поздравя с отлично изпълнената задача. Беше безупречно изследване, чието техническо съвършенство се помрачава само от едно: тук бяха засегнати живи хора.
Както е известно, всичко започна в онази нощ, когато се носехме с Шефа в черния кадилак и той ми каза (каза на онази личност, в която се бе превърнал студентът по история Джек Бърдън):
— Изключено е да не се намери.
А аз отвърнах:
— За съдията може и да не се намери.
А той каза:
— Човек е заченат в грях и роден в поквара, пътят му минава от смрадливите пелени до вонещия покров. Винаги ще се намери нещо.
Черният кадилак свистеше в нощта, гумите пееха върху бетона и тъмните поля се нижеха край нас, просечени от ивици мъгла. Захарчо бе легнал на волана, който изглеждаше прекалено голям за него, а Шефа седеше изправен на предната седалка. Аз виждах черните очертания на масивната му глава пред тунела от светлина, в който се носеше колата. После задрямах.