Огнената кралица

— Знам, че понякога животът ни поднася само трудни избори — каза му Вейлин, преди да тръгне надолу по стълбите. — Ако не си тук на заранта, ще имам грижата да обясня отсъствието ти на Кара.

На следващия ден — бяха се отдалечили на пет мили от прохода — Кирал изведнъж дръпна юздите на понито си и се взря напрегнато на запад.

— Неприятности ли? — попита Вейлин.

Тя присви очи и се намръщи объркано.

— Нещо… някой нов.

— Друга песен?

Тя поклати глава.

— Не е певец и в песента ми няма предупреждение. Но той ме зове.

— Откъде?

На лицето ѝ се изписа внезапна предпазливост, първият признак на страх, който я бе виждал да проявява.

— От Разрушения град.

Вейлин кимна, обърна се и даде знак на Орвен да се приближи.

— Искам петима души, милорд. Останалите се настанете на лагер в долината отпред и ни чакайте да се върнем. — Повиши глас и се обърна към една малко нацупена фигура по-назад в колоната. — Господин Лоркан! Моля, елате с нас.

Пътят до града им отне два дни и беше скъсен от задълбочените познания на Кирал за тукашните планини. Руините изглеждаха също както Вейлин ги помнеше, макар сега да не усещаше и помен от смазващата тежест, която го бе тормозила при предишното му идване. Кирал и Лоркан обаче не се радваха на подобна неприкосновеност.

— В името на Вярата, тук е по-зле и от гората. — Лоркан направи гримаса и се отпусна в седлото, а лицето му пребледня.

— Никога не съм се приближавала толкова — каза Кирал, безпокойството ѝ личеше ясно по скованата ѝ поза. — Това място не е за живите.

— Господин Лоркан? — каза Вейлин, като хвърли на младежа очакваща усмивка и кимна към руините. След момент колебание Лоркан кимна и слезе от коня. Пое си дълбоко дъх, тръгна към града с равна крачка и само след няколко метра се стопи във въздуха, което предизвика развълнуваното мърморене на стражите.

— Който чака там, ще го види — обади се Кирал.

— Знам — отвърна Вейлин.

— Тогава защо го пращаш?

— Какво е животът без някое забавление от време на време?

Седяха и оглеждаха смълчаните руини още само минута-две, преди да се донесе викът, пронизително тревожно възклицание, което отекна от съборените камъни. Кирал откачи лъка си, а гвардейците се разгърнаха с извадени мечове, докато Лоркан се появяваше пред очите им в края на града. Тичаше презглава към тях, ококорен от ужас, и плащът му се вееше зад него. Скоро стана ясна и причината за бягството му — едра кафява фигура, която препускаше тежко подир него, раззинала паст и оголила зъби в предизвикателен рев.

— Не знаех, че порастват толкова големи — отбеляза Вейлин.

Мечката беше висока сигурно пет стъпки при раменете, което ще рече, че изправена би трябвало да е към десет. Макар да изглеждаше тромава, докато гонеше Лоркан, поглъщаше разстоянието с неочаквана бързина.

— Убийте я, в името на Вярата! — изкрещя Лоркан. Мечката вече беше само на няколко крачки зад него.

— Недей! — каза Вейлин на Кирал, когато тя вдигна лъка си. Очите му различиха една фигура сред руините, дребна и позната, а до нея още една, само малко по-висока и вдигнала някаква дълга пръчка. Мечката внезапно се закова на място, като вдигна дъжд от камъчета, и от муцуната ѝ се откъсна ръмжене. Започна да рие с нокти каменистата земя, като продължаваше да се взира предизвикателно в Лоркан, който сега беше паднал на четири крака зад един от гвардейците, запъхтян и явно на ръба да загуби закуската си.