Без теб

Що се отнася до останалото, нещата бяха по-сложни. Никол Витрал направи всичко възможно да скрие някои подробности от мен. Поне в началото. Но те биеха на очи. На улица „Пошол“ Емили сякаш бе паднала от летяща чиния, не от самолет. Тя обожаваше училището. Бе първа по успех и в подготвителното, и в началното училище. Марк се справяше добре, но нищо повече. Учеше съвестно, прилежно, но без особена тръпка. А Емили обичаше изкуствата. Обожаваше книгите. У Витрал имаше плочи, книги и картини, но в рамките на разумното, почти по необходимост, а не поради потребност. Както човек държи в гаража си колело и топки за петанк. За всеки случай.

Емили бе различна и това се набиваше на очи. Оставаше си прекрасна, очарователна, достойна за обожание, но някак се задушаваше в тази среда. Тя буквално изпразваше автобуса с книги – подвижната библиотека, която всеки четвъртък спираше на гарата в Диеп. Отегчаваше с въпросите си смутената си баба. Още от подготвителното училище разпитваше подробно за игривия котарак на Марсел Еме, а за всичко останало – малко по-късно. Искаше да знае всичко за Роалд Дал, за Игор Стравински, за Ръдиард Киплинг, за Сергей Прокофиев. Никол никога не бе чувала да се говори за личности с такива сложни имена.

Но пък във всяко семейство се появява по един такъв екземпляр. И аз си повтарях това, за да убедя себе си. Розата расте заедно с бодлите. Повтарях си и темата за самообразоването в републиканското училище... Американската мечта в шестоъгълен вариант: младият надарен човек, който изкачва стъпало по стъпало само с дипломата си от средното образование, без някой да му помага, без да залага навсякъде мрежи, а просто като черпи цялата си сила, амбиция и хъс от скромния си произход. Въпреки че е тръгнал от толкова далеч, от най-бедните слоеве на обществото, цял живот се гордее с произхода си. Този своеобразен „домашен затвор“ ще бъде онова, което ще го различава от „синовете на еди-кой си“, от богоизбраните, родени в най-централните парижки райони, от клонираните възпитаници на лицей „Анри IV“. Защото той е маята, която ще го изтика нависоко. Знамето му.

Такава е съдбата на „знаменосеца“. Той е „малкият, който е успял“.

Затова ли бедните създават толкова деца? Може би, за да увеличат шансовете им и все някой от тях да изтегли печелившия билет? Емили бе малката, която ще стигне далеч, подкрепяна от близките си. Също и от Никол, естествено. Само че си представете какво силно съмнение бе завладяло душата на бабата. А то помрачаваше обожанието, което тя изпитваше към своята внучка.