Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
— Наистина ли? — попита Мориумур. — Ти сериозно ли?
Вдигнах очи, за да проследя как балоните вода се издигат — и потръпват — във въздуха. Слушах гласовете на деца от стотина раси.
— Знам много истории — казах. — За воини и войници от кадамик, народната версия на нашата свещена книга. — Ем-бот ме беше запознал с термини, типични за хората на Аланик, и аз се опитвах да ги вмъкна в разговора. — Баба ми ги разказваше — някои от първите ми спомени са за гласа ѝ, който тихо ми разказва за древни воини, които са се изправяли срещу съдбата.
— Тези дни са отминали — отвърна Мориумур. — Поне за Върховенството. Дори обучението ни срещу гробокопачите е просто хипотетично — план за нещо, което едва ли някога ще се случи. С всички истински войни е приключено, така че имаме план за почти невъзможни конфликти.
Само ако знаеше. Затворих очи, докато водата се плискаше и караше децата да пропискват.
— Тези истории имат различни теми — обясних. — Една дори не разбирах, докато не започнах да летя. Случва се в епилога. Това е историята след самата история. Воини, които са се били, се връщат у дома, но откриват, че вече нямат място там. Битките са ги променили, изкривили дотолкова, че те са се превърнали в непознати. Защитавали са обществото, което са обичали, но по този начин са се превърнали в нещо, което никога повече няма да принадлежи на това общество.
— Това е… депресиращо.
— Колкото е депресиращо, толкова и не е. Така е, защото много от тях са се променили, въпреки това те са победили. Без значение колко мирно е обществото, конфликтите винаги намират своето място. През тези дни на мъка тъкмо възрастният воин — онзи, който е пречупен от битките — се изправя отново и защитава слабите.
— Ти нямаш място, но не си пречупен, Мориумур. Просто си различен. А някой ден те отново ще имат нужда от теб. Уверявам те.
Отворих очи и го погледнах, опитах се да му отправя дионската версия на усмивка — с плътно стиснати устни.
— Благодаря ти — отвърна той. — Надявам се да си права. Същевременно, надявам се да не си.
— Добре дошъл в живота на войника. — Порази ме една мисъл. Може и да беше глупава, въпреки това трябваше да опитам. — Просто ми се иска моите хора да помогнат повече. Бях поканена да се пробвам за пилот, защото част от вашето правителство знае, че има нужда от нас. Мисля, че моите хора могат да бъдат воините на твоите хора.
— Може би — отвърна Мориумур. — Не знам дали ще искаме да изсипем този товар на твоите хора.
— Мисля, че ще се справим — отвърнах. — Трябва единствено да знаем как… как да правим хиперскокове, за да можем да защитаваме галактиката.
— Разбирам какво правиш, Аланик. Само че няма смисъл. Не знам как действа! Нямам и спомени по този въпрос, защото нито един от родителите ми не ми е обяснил тайната на хиперскоковете. Дори на нас не ни е казано. В противен случай вражески извънземни могат да ни отвлекат и да се опитат да измъкнат тайната от нас.
— Това не беше… искам да кажа… — Направих гримаса. — Май го направих доста очевидно.
— Няма нужда да се чувстваш зле — успокои ме Мориумур. — Щях да се притесня, ако не искаше да знаеш тайната. Имай ми обаче доверие, не искаш да я знаеш. Хиперскоковете са опасни. Технологията трябва да бъде поверена на онези, които знаят какво правят.
— Май си прав.
Тръгнахме обратно и — на базата на ограничената ми способност да разбирам дионите — имах чувството, че настроението на Мориумур е много по-добро. Трябваше и аз да се чувствам така, но всяка крачка ме отвеждаше към грозната истина, която най-сетне бях приела.
Ние, хората, не бяхме във война с могъщите, отвратителни, гнусни сили на злото. Воювахме с група смеещи се деца и милиони, ако не милиарди, обикновени хора. Ангели небесни, току-що бях убедила един от техните пилоти да не се отказва.
Това място влияеше по странен начин на емоциите ми и на чувството ми за дълг.
— Радвам се, че си в нашата ескадра, Аланик — каза Мориумур, когато пристигнахме в посолството. — Мисля, че притежаваш правилното количество агресия. Мога да се уча от теб.
— Не бъди толкова сигурен — отвърнах. — Може да съм по-агресивна, отколкото си мислиш. Искам да кажа, че моите хора са живели с човеците дълги години.
— Човеците не могат да са щастливи — отбеляза Мориумур. — Те не разбират концепцията — дори Брейд доказва, че това е истина, ако я слушаш внимателно. Без качествено обучение хората са просто безмозъчни машини за убиване. Ти си много повече. Ти се биеш, когато се налага, но се наслаждаваш на плисналата вода, когато не си в битка! Ако аз се докажа пред семейството си, то ще бъде, защото ще им докажа, че мога да съм като теб.