Нови римски разкази [bg]

Точно тук се опитах да възразя, че ако не друго, то не е хубаво да се спекулира, както той го формулира, с желанието за справедливост на един нещастник. Раул обаче възбудено ми затвори устата: бил съм сантиментален, а животът е джунгла и в джунглата на живота властва законът на джунглата, затова най-накрая триумфира винаги най-силният. Все фрази, както можете да се уверите, точно за студенти, които умеят да говорят, а не ги измислят като клетниците, които не са учили.

Предадох се, макар и неохотно. Заедно с Раул отидох на срещата с Роко, както обикновено в Галерията, за да доведем до края вече започнатата сделка. Роко седеше в кафенето съвсем сам: човек на средна възраст, облечен в черно, нисък и силен, с жълто хепатитно лице и въгленови очи. Веднага си дадох сметка, че имаме работа с фанатик: говореше за пенсията, която всъщност не му се полагаше, като за свое право; повтаряше как е пролял кръвта си за родината; твърдеше с едва чут глас, оглеждайки се подозрително, че това е недостойна банда; и облещил очи, завърши с думите, че ако не му признаят правото, той сам ще отсъди. Раул, като тарикат, започна отдалеч. Понеже имаше работа с южняк, първо зачекна темата за семейството и съумя да се справи чудесно. Трогнатият Роко измъкна от портфейла си снимка на съпругата и трите дъщери и ни я показа. От семейството до занаята има само крачка, Раул накара Роко да съобщи точка по точка колко земя има, какво отглежда и колко реколта събира.

Най-после Раул подхвана раздела за войната и този път Роко не спря да разказва за участието си на всички фронтове. Налегнаха ме прозявки и почти се одрямах. Ала Раул слушаше внимателно, кимаше и показваше най-жив интерес. После дойде неговият ред: впусна се да обяснява как някои неща не би ги направил дори и за брат си. Спря и погледна Роко, но той не отвърна нищо. Изненадан, Раул добави, че за човек като Роко, земеделец, баща на семейство и войник, той иска да направи изключение. Нова спирка, а Роко продължаваше да мълчи. Тогава Раул, объркан, изплю камъчето: чувствал се в състояние, благодарение на негови лични познати в службата, да му уреди пенсия; налагало се обаче да се чуе с хората, да говори, да подготви почвата. Раул смяташе, че е разбран, но и този път Роко не отвори уста, само продължаваше да го гледа втренчено. Обезсърчен, Раул обясни: