Един ден от залеза на света [bg]

— Добре са, разбира се, но си помислих, че е възможно да поискаш да знаеш какво правят и прочее, ако не е твърде късно. Можеш да дойдеш тук или аз да дойда при теб.

— Както кажеш.

— Аз ще дойда, ако нямаш нищо против.

Той се качи в стаята си и направи списък на задачите, които трябваше да свърши утре. Списъкът беше дълъг.

Все още се занимаваше с него, когато тя се обади от фоайето.

Когато видя апартамента, тя каза:

— Хубав е, наистина.

— Да, хубав е.

Тя помълча малко, после рече много тихо:

— Това е покъртително. Непоносимо ми е да те виждам тук. Това е безобразие.

— Ако ти е жал за мен, зарежи. Плачеш ли?

Тя плачеше горчиво.

— Добре — каза той. — Защо е всичко това?

— Нещастна съм, защото си тук, защото живееш на такова място.

— Кажи ми истината. Така няма да губим време. Какъв е проблемът?

— Ти си проблемът. Вече не сме женени. Вече не знача нищо за теб и ти вече не значиш нищо за мен, само че имаме син и дъщеря и ми омръзна да слушам как всички говорят за теб така, сякаш си мъртъв или луд. За бащата на децата си чувам само куртоазни приказки, вместо онова, които слушах, преди да се оженим.

— Ще престанеш ли? Просто ми кажи какъв е проблемът.

— Ти си проблемът. Всичко друго е идеално.

— Сигурен съм, че е така.

— Така е.

— Добре де. Радвай се, че е така.

— Как мога да се радвам, когато се опитваш да живееш на такова място?

— Живях тук преди двайсет години. Отново съм тук, защото само този хотел мога да си позволя.

— Но какво ще си помислят хората, когато им кажеш къде си отседнал?

— Не ме интересува какво ще си помислят.

— Ще си помислят, че си без пукната пара, а ти не бива да позволяваш на никого да узнае това. Равносилно е на самоубийство да оставиш хората да разберат нещо такова. Утре сутринта трябва да се преместиш в „Хампшир Хаус“.