Един ден от залеза на света [bg]

Телефонът го събуди тъкмо когато наближаваше онова пространство на съня, в което неспокойният дух намира покой.

— Помислих си, че ако не си зает, може да поискаш не само да дойдеш по-рано, но и да вечеряме заедно. Искаш ли?

— Разбира се, че искам. По кое време?

— Сега.

— Ван вкъщи ли е?

— Не, но скоро ще си дойде. Какво става с „Доджърс“? Ако съвсем скоро не започнат да побеждават, ще подлудят това момче.

— Те са най-добрият отбор. Ще започнат да побеждават много скоро.

— Хайде ела. Ако дойдеш тук преди Ван, много приятно ще го изненадаш.

— Тръгвам веднага.

— Вземи такси, за Бога.

— Не. Нуждая се от раздвижване. А пък и вие сте наблизо. Идвам.

Той стана, протегна се, наплиска лицето си със студена вода, пооправи дрехите си и излезе от стаята.

Отначало вървя бавно, но след малко ускори крачка.

Някогашното темпо, помисли си. Като броденето из Сан Франциско.

Усмихна се, когато видя, че Уинчел2 се показва иззад ъгъла на хотел „Сент Мориц“. Вероятно се бе усмихнал, защото Уинчел се усмихна. Те едва си кимнаха, но не спряха. Винаги се беше отнасял с уважение към пешеходците. Никога не задържаше никого. Ако някой го заговореше, винаги спираше, но за кратко. Уинчел беше поостарял, но все още бе бързоног, все още вървеше енергично като младеж. По всяка вероятност никога не беше направил нещо, което наистина си струваше усилието, но онова, което вече бе направил, бе по-хубаво от всичко, което всеки друг като него беше направил или щеше да направи някога.

Тръгна по Медисън вместо през парка, защото паркът не беше интересен. След осем-девет пресечки пое по уличката към парка и след няколко пресечки покрай парка стигна до сградата и се качи с асансьора до третия етаж.

Когато натисна бутона на звънеца, чу как Роузи извика и хукна към вратата, и ето я — неговата дъщеря, едно мургаво момиченце с големи очи и уста и с малкия нос на майка си. Роузи се хвърли в прегръдките му и го притисна с все сила.

— О, татко!

— О, Роузи.

Там в коридора беше Лора, майката на момиченцето, а от другата страна беше жената, с която бе говорил по телефона, Джейни Макдугъл.

Пусна момичето и прегърна Лора. Тя го представи на жената, която каза:

— О, Ван и Роузи са ми говорили толкова много за вас, че сякаш вече ви познавам.

— Роузи определено изглежда добре.

— Така е, така е — потвърди Лора. — Трябва да благодарим на Джейни за това.

— Благодаря, госпожице Макдугъл.

— Обичам и двете деца — каза жената — и ми се ще да мисля, че те също ме харесват мъничко.

— Ще пийнем ли? — попита Лора.

— Разбира се. Едно съвсем сухо мартини, ако има.

— О, разбира се, че има. И аз искам едно.