Един ден от залеза на света [bg]

Той повика келнера.

— Бутилка шампанско и преди да го донесете, го отворете, ако обичате. Не понасям шума при отварянето.

След няколко минути келнерът донесе сребърната кофичка с голяма бутилка шампанско вътре.

Те се чукнаха и отпиха по една глътка.

— Как се чувстваш сега? — попита той.

— Отлично.

— Обстановката тук и шампанското, затова, нали?

— О, да. Мисля, че не вярвам в нищо друго.

— Във великолепието и виното?

— О, да.

— Може би си права.

— Сигурна съм, че съм права. Пробвах и другите неща. Те просто не са за мен, това е. Харесвам светлината тук. Харесват ми хората. Харесват ми разговорите като този. Леки. Нереални дори.

— Може би си права. Но е скъпичко.

— Евтините неща също излизат скъпо. И не е забавно.

— И отнема време.

— Просто да седиш и да мислиш, също отнема време — сам, и всичко е много реално и много покъртително. Каква полза? Не мога да го понеса.

— Може би си права.

— Мразя реалността, но и това е реално. Също толкова реално, колкото болката и самотата.

— Възможно е. В момента самият аз нямам нищо против всичко това. Харесва ми, но не е за мен.

— Искаш нещата да са трудни.

— Те са трудни.

— Искаш да станат още по-трудни.

— Не искам. Нещата са такива.

— Това не ми харесва.

— Знам. Кажи ми за децата.

— Те са добре.

— Но стъпват ли здраво на земята?

— Те са фантастични, и двамата. Всички така казват. Стъпват здраво на земята, да, но са и фантастични.

— Може би си права, но не забравяй, че са и съвсем обикновени.

— Не и моите деца. Те са направени от сапунени мехурчета.

— О, разбира се.

— Направени са от смях и шеги.

— Разбира се. Елза колко време ще отсъства?

— Една година, но може да се върне още утре. Не знам.

— Ако се върне?

— Не знам.

— Къщата в Сан Франциско е хубава. Не ти ли харесва?

— Не знам.

— И няма да послушаш някой, който знае?

— Кого например?

— Мен, защото аз знам, че тя е голяма, нова, просторна къща, пълна с неща, които те обичат. Знам, че те никога не са се чувствали у дома си никъде другаде.

— Знаеш, каквото знаеш, и аз знам, каквото знам. Знам, че там аз не се чувствам у дома си.

— И никъде другаде — задълго. Не е ли така?

— Какво очакваш да кажа? Вземи децата и ги върни в Сан Франциско, а пък аз ще остана в Ню Йорк, а?

— Няма да говорим повече за мен или за тях. Аз съм тук, слушам те, говори ми за себе си.

— В момента искам да бъда в Ню Йорк.

— Добре.

— Не мразя къщата в Сан Франциско. Тя е красива. Ван има почти цял отделен апартамент. Роузи разполага с голям хол и спалня, макар че двете ползваме една и съща баня, както би трябвало да бъде. Предполагам, че просто мразя цялата тази част от света.