Един ден от залеза на света [bg]

— И аз се надявам. Имам да свърша някои дребни работи.

— Добре ли върви?

— Да.

— Наистина ли, татко? Знаеш, че вече можеш да разговаряш с мен, не като миналата година. Вече съм на дванайсет и по-добре разбирам нещата. Много ли ти досаждат данъчните?

— Не. Те просто си вършат работата.

— Колко им дължиш вече?

— Не чак толкова много, а след няколко дена ще мога да им изпратя една доста голяма сума.

— Това е добре. Знаеш ли, не смятах, че Ню Йорк ще ми хареса, но след трите месеца тук мисля, че е много хубаво.

— Ти си роден в Ню Йорк — преди дванайсет години и четири дни. Ще ти направя подарък за рождения ден.

— Не искам подарък, татко.

— Ще ти купя нещо, което наистина искаш. След един-два дена ще разберем какво е то.

— Не искам да харчиш пари за подарък.

— Всичко е наред.

Вечеряха печен агнешки бут, картофи на фурна, зеленчукова салата, червено вино, сладолед и кафе.

В седем и половина Лора отиде да хване такси, за да бъде в театъра навреме за предпремиерата, а той, момчето и момичето влязоха в малкия кабинет срещу трапезарията и там погледаха телевизия. Джейни Макдугъл дойде при тях, след като си свърши кухненската работа, и започна да плете. Роузи също извади плетивото си и поработи, докато гледаше любимата си програма — изцяло посветена на някакъв индианец и неговия осиновен син.

В девет часа прегърна дъщеря си, после сина си, защото съгласно дневния режим беше време за лягане, и взе да се приготвя за връщане в хотела.

Те са добре. Майка им е добре. Всичко е наред, мислеше си.

Докато вървеше, го обзе все същото чувство за провал и безполезност.

Помисли си, че не би било зле да се отбие до „Оук Рум“, бара в хотел „Плаза“, да седне и да пие, но когато отиде там, изпи на крак едно и излезе. Не можеше дори да седне и просто да пие.

Излезе на улицата, но не знаеше в каква посока да тръгне. Не беше от хората, които си лягат в девет.

На рецепцията на хотела му предадоха съобщение по телефона. „Зак те търси. Моля обади му се в «Плаза».“

През 1935-а, в горещия месец август, когато току-що се беше върнал в „Грейт Нодън“ след първото си пътуване до Европа, докато разопаковаше куфара си в малка стая на петия етаж, чу, че някой пее La Donna е Mobile. Приближи се до прозореца, отвори го, заслуша се, наведе се навън и извика: „Зак?“ Пеенето спря, прозорецът на стаята от другата страна на вътрешния двор се отвори, Зак се наведе навън и извика: „Ти ли си, Стар нос? Ей сега се качвам.“

И ето че днес, двайсет години по-късно, Зак беше в „Плаза“. Той позвъни в хотела от фоайето.

— Аз съм в бара, Зак. Ела да се видим.

След по-малко от десет минути Зак влезе в бара, олюлявайки се. Той беше нисичък, добре облечен човек, който носеше камъни в една чанта. Каза, че съдържали уран. Дружеството за добив на уран „Жан Валжан“ било едно от най-големите в Юта — тоест в света. Офисите му били в Солт Лейк Сити. Зак бил пристигнал със самолет във Вашингтон да уреди някои работи на дружеството. Трябвало да се погрижи и за една дребна работа в Ню Йорк и след това щял да се върне със самолет в Солт Лейк и оттам да пътува с автомобил до своите земи и мини.