Грешката на боговете е, че грешат
- Автор: Найденов Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешката на боговете е, че грешат». Краткое содержание книги:
Глава нямаше да ме заболи от малко дипломация. Винаги съм вършел обратното.
— В смисъл, че преди вас имаше много други, които не успяха — получих незабавно отговор.
Изгледах го не без подозрение. Кой казваше истината — Зевсът или Хефест-Вулкан? Шестото чувство ми подсказваше, че последния.
— Искате да кажете, че не сме първите? — обля го със зеленината на погледа си Поаро.
Изглеждаше искрено възмутен.
— Нито пък последните, ако не успеете. — Вторият отговор бе по-точен, но и по-неприятен.
Поаро вдигна учудено вежди и замълча. Аз продължих.
— Сигурно с нетърпение чакате да се втурнем по следата? — казах, все едно нищо не сме чули.
Така трябваше. Кой знае какви намерения имаха, щом още от началото ни лъжеха. Хефест-Вулкан се усмихна в брадата си.
— Рано е да се говори за следа. Този град е един от незасегнатите. Според нашите изчисления началото на тайнствената смърт се очаква не по-късно от четири часа, смятано от настоящия миг. Ще имаме грижата да ви повикаме, а до тогава, ако искате, можете да си починете. Из града обаче, не можете да се разхождате.
Нямаше начин да не се спогледаме. Не за забраната. Не ни се понравиха думите му за изчисляването на смъртта. Не е приятно, че и времето на смъртта може да се изчислява.
Когато се окопитихме, брадатата грамада беше изчезнала. Не ни оставаше нищо друго, освен да се огледаме предпазливо. Пощальонът на боговете също се бе изпарил. Но и обстановката около нас се беше изменила. Стояхме като гаврошовци в средата на широка, наполовина покрита с павета, наполовина с нещо като асфалт улица.
— Довиждане, господа! — неочаквано се обади Холмс. — Ако не ме лъже паметта, онази къща там е 221-б. Винаги можете да ме потърсите в нея.
Холмс спокойно се отдалечи и влезе в къщата. На външен вид наистина приличаше на небезизвестната сграда на Бейкър стрийт.
Почти веднага след него, Поаро промърмори, но така, че да го чуем, че съседната сграда удивително прилича на хотела, в който последния път бил отседнал.
Съвсем скоро на улицата останахме аз и Еърт. Известните детективи бяха се скрили в крепостите си, за да смелят на спокойствие събраните зрънца истина. Бутафорията на домакините се оказа напълно успешна. Нищо, че бяха объркали стиловете. Сивото вещество в главите на детективите вече се намираше в движение.
— Аз ще бъда отсреща — каза Еърт и посочи с глава една невзрачна псевдокъща.
Погледах след него, докато не влезе, повъртях се малко в себе си, за да преглътна изоставянето си на произвола на съдбата и се насочих направо към входа пред мен. Зданието приличаше на хотел, а когато съм в командировка — това ми хрумна изведнъж — не избирах къде да подслоня глава.
Вътре чувството ми за хотел не ме напусна. Изкачих се по имитиращи мрамор стъпала и бутнах първата врата вляво. Стаята ми се стори уютна и най-вече разполагаше с легло, на което седнах не без удоволствие. Няколко мига седях, а после реших, че няма да е лошо да размислям легнал, тоест в любимото ми положение, а от там до прегръдките на съня съвсем не е далеч. Неусетно съм заспал.
III
Събуди ме гласът на Зевса.
— Всички вас чакат, Вонедиан! Събудете се!
Не го послушах, разбира се. Насилват ли ме да направя нещо, върша точно обратното. Измъкнах се елегантно от лапите на съня и едва тогава отворих очи. През същото време, поради липса на друго занимание, Зевсът хулеше Вселената до девето коляно. И то тази, която си бе дала труда да създаде мен. Сигурно тя нямаше прилика с неговата.
Преспокойно се настаних в средството за придвижване, и този път пилотирано от момчето за всичко — Хермес. Седнах до Мегре, който кимна одобрително и извади лулата. Реших да го последвам с цигара. Носех ги в джоба на панталона, но до сега не бях се сетил за тях.
— Никакво пушене! — веднага ни предупреди Хермес.
Хефест-Вулкан до него незабавно потвърди с глава. От ляво, Зевсът продължаваше да бълва змии с очи, плюс останалите ужаси на Вселената, които за щастие не познавах. Не му обърнах кой знае какво внимание. Свикнал съм да ме гледат по този начин. Иначе нямаше да съм наясно как да се държа. Сега знаех. Направих се, че не се отнася до мен.
Шестимата седяхме отзад наблъскани като сардели в консерва. Хермес, за назидание, а може би в стремежа си да настигне избягалия си речник, подгони така апарата, че се заклатушкахме. Видях Поаро да позеленява. Онези май ни бяха моделирали или там както се казва, с всичките ни недостатъци. Добре, че пристигнахме, в противен случай щяхме да сме с един по-малко.
Хермес, без да прави физиономии на досада, отвори пролука в обгърналия ни при движението непрозрачен купол.