Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
Бремен погледна към приятеля си, внезапно възмутен от своите мисли. Не беше справедлив към Кинсън. Достатъчно бе, че пограничникът му е така предан, толкова, че би останал с него дори ако се наложеше да жертва живота си. Кинсън беше най-добрият приятел и съратник и не беше редно да очаква нещо повече от него.
Само дето нуждата му от наследник бе така отчаяна! Беше стар, а времето се изнизваше толкова бързо.
Той откъсна очи от Кинсън и се загледа към дърветата в далечината, сякаш се опитваше да преброи дните, които му оставаха.
Вече бе станало обед, когато Сирид Лок най-после се появи от сенките при портите и като хвърли само бегъл поглед на Кинсън и стражите, се насочи директно към Бремен. Друидът скочи на крака да го посрещне, ставите и мускулите му се бяха схванали.
— Атабаска ще говори с теб — обяви капитанът на стражата със сурово изражение на лицето.
Бремен кимна.
— Явно доста си се поизмъчил, докато го убедиш. Длъжник съм ти.
Елфът изсумтя неопределено и добави:
— На твое място нямаше да съм толкова сигурен. Атабаска си има свои причини да приеме срещата с теб, струва ми се. — Обърна се към Кинсън. — Съжалявам, но не бих могъл да уредя и ти да влезеш.
Кинсън се изправи и сви рамене.
— Предполагам, че за мен е по-добре да остана да чакам тук.
— И аз така мисля — съгласи се елфът. — Ще ти изпратя малко храна и прясна вода. Бремен, готов ли си?
Друидът погледна към Кинсън и се усмихна едва-едва.
— Ще се върна възможно най-скоро.
— Успех — рече тихо приятелят му.
Бремен последва Сирид Лок през портата на крепостта към сенките вътре.
Тръгнаха надолу по пещеро подобни коридори и лъкатушещи тесни проходи, в които цареше студена, мрачна тишина. Стъпките им кънтяха в тежките камъни. Не срещнаха никого. Изглеждаше сякаш Паранор е изоставен, но Бремен знаеше, че не е така. На няколко пъти му се стори, че дочува шепота от нечий разговор или намек за движение някъде в далечината. Сирид го водеше надолу по проходи, които рядко бяха използвани от другите и служеха за тайни посещения. Това изглеждаше съвсем разбираемо. Атабаска не искаше останалите друиди да разберат, че се е съгласил на срещата им, докато сам не реши, че тя си е струвала. Бремен щеше да получи тайна аудиенция и възможност да изложи накратко повода за посещението си, а след това щеше да бъде или окончателно пропъден, или призован да се обърне към Съвета. И в двата случая решението щеше да бъде взето бързо.
Те започнаха да се изкачват към горните помещения на крепостта. Канцелариите на Атабаска бяха доста високо и по всичко личеше, че е решил да приеме Бремен там. Докато се изкачваха, старецът премисляше думите на Сирид Лок. Атабаска може би имаше свои причини да се съгласи на срещата и те сигурно нямаше да бъдат съвсем очевидни. Върховният друид беше преди всичко политик, администратор и чиновник. Не че го подценяваше, но тези определения напълно описваха начина му на мислене. Той се съсредоточаваше най-вече над връзката причина-следствие. Ако едно нещо се е случило, как би могло то да се отрази на друго. В тази посока работеше съзнанието му. Беше способен и организиран, но и пресметлив. Бремен трябваше добре да пресява думите си.
Бяха стигнали почти до края на свързващия коридор, когато неочаквано от сенките изникна облечена в черна роба фигура и се изправи насреща им. Сирид Лок инстинктивно посегна към късия си меч, но нечии ръце вече бяха сграбчили неговите и ги притискаха към тялото му. Сякаш без никакво усилие, фигурата в черната роба повдигна Сирид от пода и го запрати настрани като някакво малко и дразнещо препятствие.
— Ееее, капитане — прошепна един груб глас. — Няма нужда от оръжия между приятели. Искам само да разменя една-две думи с твоя повереник и ще продължа по пътя си.
— Риска! — изуми се Бремен. — Добра среща, стари приятелю!
— Ще съм ти благодарен, ако си махнеш ръцете от мен, Риска — изсъска вбесен Сирид Лок. — Нямаше да посегна към оръжието си, ако не беше изскочил така, без предупреждение!
— Моите извинения, капитане — измърка Риска, пусна елфа и вдигна отбранително ръце. После погледна към Бремен и каза: — Добре дошъл у дома, Бремен от Паранор.
Риска пристъпи под светлината и прегърна стареца. Беше брадато джудже с откровено лице и внушителни плещи. Набитото му тяло бе грубо и мускулесто. Той стисна за миг Бремен с огромните си като дънери ръце, пусна го и хвана с безформените си, мазолести длани друида. Риска приличаше на дълбоко вкоренено дърво, устояло на времето и сезоните, неподатливо на годините. Беше друид-войн, последният от своя вид, изкусен с оръжието майстор в битките, изпечен в огъня на всички големи сражения от появата на новите раси насам. Бремен го бе обучавал лично до момента, в който го прогониха от крепостта преди повече от десет години. И въпреки всичко случило се, Риска бе останал негов приятел.