Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
— Защо не ме помолиш за нещо по-трудно? Знаеш, че достъпът до Паранор и Съвета ти е забранен. Дори не можеш да преминеш през тези стени, а какво остава да говориш с Върховния друид.
— Мога, ако той нареди — отвърна простичко Бремен.
Елфът кимна и проницателните му очи се присвиха.
— Разбирам. Искаш да говоря с него от твое име.
Бремен кимна. Тънката усмивка на Сирид изчезна.
— Той не те харесва — отбеляза той тихо. — Това не се е променило, докато отсъстваше.
— Не е нужно да ме харесва, за да поговори с мен. Имам да му кажа нещо много по-важно от личните пристрастия. Ще бъда кратък. Веднага щом ме изслуша, ще си тръгна оттук. — Той помълча и добави: — Не мисля, че искам твърде много, не е ли така?
Сирид Лок кимна и отвърна:
— Така е. — Погледна към Кинсън и добави: — Ще направя, каквото мога.
Той влезе вътре и остави стареца и пограничника да съзерцават стените и портата на крепостта. Пазачите стояха непоклатимо на местата си, препречили входа. Бремен ги изгледа важно за миг, после вдигна глава към слънцето. Вече личеше, че денят ще бъде горещ. Друидът погледна към Кинсън, после се премести в сянката на крепостната стена и седна на един издаден камък. Кинсън го последва, но остана прав. В очите му се четеше нетърпение. Искаше тази история да свърши. Беше готов да си тръгне. Бремен се усмихна вътрешно. Това бе толкова присъщо за него. Кинсън намираше разрешението на всички проблеми, като просто ги подминаваше. Беше преживял целия си живот така. Едва след като се срещнаха, той започна да разбира, че никой проблем не може да бъде разрешен, ако не се изправиш и не го посрещнеш. Не че Кинсън не бе способен да се справя в живота. Той просто преодоляваше неприятностите, като ги оставяше зад гърба си, и това наистина бе начин. Само че той никога не се оказваше окончателно разрешение на проблема.
Да, Кинсън бе израснал от онези първи дни. Той определено беше силен мъж, но Бремен знаеше, че старите навици умират трудно, и поривът да подмине неприятностите и трудностите още дреме в него.
— Само губим време — измърмори пограничникът, сякаш в потвърждение на мислите на друида.
— Търпение, Кинсън — предложи меко Бремен.
— Търпение ли? Защо? Те няма да те пуснат да влезеш. А дори да го направят, няма да те изслушат. Не искат да чуят онова, което имаш да им кажеш. Това не са онези друиди от миналото, Бремен.
Старецът кимна. Кинсън беше прав, но нищо не можеше да се направи. Друидите днес бяха такива и някои от тях все пак не бяха чак толкова лоши. Можеха да бъдат мощни съюзници. Кинсън би предпочел да се справят сами с проблема, но врагът, пред когото бяха изправени, бе твърде силен, за да бъде победен без ничия помощ. Нуждаеха се от друидите.
Откакто бяха изоставили практиката да се намесват в делата на расите, те се радваха на подобаващо уважение и респект. Това можеше да се окаже полезно за обединяването на Четирите земи срещу общия им враг.
Утринта започна да отстъпва място на предобеда, а Сирид Лок все още не се появяваше. Кинсън крачеше напред-назад известно време и най-накрая седна до Бремен с израз на безнадеждност на сухото си лице. Седеше мрачен и мълчалив.
Бремен въздъхна тихичко. Кинсън беше с него от много време. Друидът го беше избрал сред множество кандидати за задачата да бъде открита истината за Господаря на Магията. Кинсън беше най-подходящият. Той беше най-добрият следотърсач, когото старецът познаваше. Умен, смел и схватлив. Никога не действаше прибързано, обмисляше добре всичко. Бяха се сближили толкова, че Бремен го чувстваше като собствен син. Бяха станали най-близки приятели.
Но пограничникът не успяваше да бъде още нещо, от което старецът се нуждаеше. Не можеше да стане наследник на друида. Бремен бе стар и вече линееше, макар и добре да прикриваше това от чуждите погледи. И когато си отидеше, нямаше да има кой да продължи делото му. Нямаше да има кой да продължи проучванията му относно магията, така нужна за развитието на расите, нямаше да има кой да подтиква твърдоглавите друиди от Паранор да преосмислят становището си относно Четирите земи и нямаше да има кой да застане срещу Господаря на Магията. Навремето Бремен се бе надявал, че Кинсън може да е този човек. Възможността все още съществуваше, макар и да не изглеждаше особено вероятна. Пограничникът не притежаваше необходимото търпение. Презираше преструвките на дипломацията. Нямаше време да се занимава с ония, които не можеха да схванат веднага истините, които смяташе за очевидни. Опитът бе единственият учител, който уважаваше. Упорито се опълчваше срещу старото и беше непоправим самотник. Нито една от тези му черти нямаше да му послужи като друид, но и същевременно изглеждаше напълно невъзможно той да се промени по някакъв начин.