Принцесата на татко
- Автор: Каменска-Донкова Румяна
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принцесата на татко». Краткое содержание книги:
Често се замисляхме какво ще работим, когато завършим. Ако не следваме, имахме само три възможности — в предприятие „Успех“, ако имаме музикални способности — в хора на слепите, и в печатницата, където се пишат учебници и списания, но, както се оказа по-късно, това се отнасяше само за тези, които имат софийско жителство или живеят в околните села. Казвам „само три възможности“, но сега обикновеният сляп няма и толкова. Трябва да стане чудо, за да работи някъде, и то за известно време. Още докато учехме, класната ни ръководителка др. Щерева ни заведе да разгледаме печатницата и да видим има ли свободни работни места. Аз и Поля мислехме да работим там. Имаше две места, решихме да наемем квартира в София, защото Банкя ни се стори много далече, и да живеем заедно. После се оказа, че Поля не може да работи в печатницата, защото няма софийско жителство и останах сама на фронта на просветата.
Глава 4
Поезията — моето неприкосновено владение
Започнах да пиша стихове, още преди да осъзная какво значи това. Бях в подготвителен клас, съчиних едно стихотворение, което започваше така:
Тогава не можех да пиша, баба ми купи обикновено тефтерче и записа стихчето. После съчиних и други и тя ги пишеше. Като се научих да пиша, започнах да ги записвам в тетрадки. Отначало съчинявах за Снежко Белодрешко, за родината, за партизаните, защото по онова време те бяха народните герои, за партията майка мила и на темите, на които пишеше всяко социалистическо дете. С особено желание пишех за патрона на училището ни — Николай Островски. Участвах в конкурси, посветени на него, и бях истински горда, когато ме награждаваха. За 12 конгрес на партията през 1976 г. написах стихотворение, а моята съученичка Даниела написа мелодия и ние, трите момичета, изпяхме песента на концерта по случай конгреса.
Още преди да тръгна на училище, имах щастието да се запозная с големия детски поет Асен Босев, чиито произведения десетилетия радваха децата. Баща ми, който беше заварчик, правеше огради на терасите на вилата му. Тогава ме заведоха у тях на гости. Запознах се с него и жена му Росица босева. Понеже ми бяха чели нещо от него, когато ме взе на ръце, не само му пипнах лицето, но съсредоточено започнах да го тупам по главата. Татко ми се скара: „Недей така, децата мечтаят да видят Асен Босев, а ти го тупаш по главата“. Едва след години казах на Асен Босев, че съм се чудела как от тази глава излизат стихове и дали не тропа по-различно от другите глави. Всяка година се срещахме с него в центъра на банкя. Особено съм запомнила, че това ставаше на 24 май, защото всички излизаха навън за празника. Понеже съм родена на 25 май, приемах тези срещи като подарък за рождения си ден. Когато написах първите стихчета, му ги рецитирах. Той ме прегръщаше, радваше ми се от сърце и ми казваше какво в тях не е наред. След години жена му публикува мое стихотворение в сп. „Жената днес“, което беше единственото женско списание. След като издадох стихосбирката си, отидохме със съпруга ми у тях и с радост им я подарих. Винаги ме поразяваше тяхната доброта и благородство.
Но тук искам да напиша за нещо друго, което усетих доста по-късно. Когато бях в осми клас, отразяването на исторически събития и възхищението пред народните герои отстъпи място на личните чувства. Бях чела стиховете на Яворов, Дебелянов, Вапцаров и Смирненски, който и досега си остава един от любимите ми поети. Познавах и „Евгений Онегин“ на Пушкин. В късните нощи, когато всички заспиваха, образите в главата ми не ме оставяха на мира, караха ме да ги пресъздам. Тогава разбрах с учудване и възторг, че аз, малкото невзрачно сляпо момиче, страдащо от доста комплекси, често неоценено и отхвърляно в живота, съм единствена господарка в това вълшебно царство на думите и мога да направя с тях каквото поискам. Разбрах, че ми е достъпен най-здравият и устойчив материал, който нито годините, нито атмосферните условия могат да разрушат. Ако имам вдъхновение, съвсем спокойно мога да направя нещо неповторимо. Осъзнаването на това ми даде известно самочувствие, което тогава съвсем не ми беше излишно.
Пишех най-вече за любовта, защото тя вълнува най-много момичетата на моята възраст. След като завърших училище и започнах работа, занесох стихове в редакцията на в. „Банкя“. Публикуваха няколко от тях и ме запознаха с ръководителя на Литературния кабинет „Иван Вазов“, организиран към читалището в града. Няколко години членувах в този кабинет. Там намерих много приятели — стари и млади. Повечето членове на кабинета идваха у нас на гости, дори нарекоха нашата къща Щаб на кабинета. Този кабинет оказа голямо влияние върху мен. Там говорехме за литература, споделяхме написаното, учехме се един от друг, с една дума, израствахме заедно. Дори само това, че говорехме за поезия, беше заразително. Всеки пишеше нещо ново за следващата ни среща. За съжаление след около 5 години кабинетът се разпадна заради вражди в ръководството на читалището и общината. Останаха само добрите спомени.