Ужас [bg]

Но той никога не беше ял човешко месо.

И до ден-днешен Франклин се чудеше дали останалите от неговата експедиция, включително и неговия добър приятел и старши лейтенант доктор Джон Ричардсън, бяха устояли пред това изкушение. Твърде много неща се бяха случили, докато трите групи, всяка поотделно, се бяха мъкнали през арктическите пущинаци и гори, отчаяно опитвайки се да се доберат обратно до импровизирания малък форт на Франклин и до истинските фортове Провидънс и Резолюшън.

Деветима бели мъже и един ескимос бяха загинали. Деветима мъртви от онези двайсет и един души, които младият лейтенант Джон Франклин — трийсет и три годишен, дундест и още тогава плешив — беше извел от форта Резолюшън през 1819 година, плюс един водач от местните, които те наемаха по пътя — Франклин не беше позволил на ескимоса да напусне експедицията, за да търси храна самостоятелно. Двама от мъжете бяха хладнокръвно убити. Поне единият от тях несъмнено беше изяден от останалите. Но само един от умрелите беше англичанин. Само един истински бял човек. Всички останали бяха френски voyageurs17 или индианци. Това беше донякъде успех — само един загинал англичанин, макар че останалите се бяха превърнали в ломотещи несвързано, брадати скелети. Макар че всички други бяха оцелели само защото Джордж Бак, проклетият вманиачен по секса мичман, беше изминал 1200 мили на снегоходки, за да донесе продукти и, което беше още по-важно, да доведе още индианци, които да се погрижат за Франклин и за умиращите му хора.

Този проклет Бак. Съвсем не добър християнин. Надменен. Ни най-малко добър джентълмен, въпреки че по-късно беше посветен в рицарство заради арктическата експедиция, извършена със същия този КНВ „Ужас“, който сега сър Джон командваше.

В онази експедиция — експедицията на Бак — „Ужас“ беше попаднал в капана на ледовете и беше издигнат на височина петдесет фута върху израснала нагоре ледена кула, след което беше паднал с такава сила, че всички дъбови дъски в корпуса се бяха разместили. Джордж Бак беше докарал пропускащия вода кораб обратно до ирландския бряг и беше акостирал броени часове преди съдът да потъне. Целият екипаж страдаше от скорбут — почернели венци, кървящи очи, падащи зъби — и от умопомрачението и халюцинациите, съпровождащи скорбута.