Сребристи сенки [bg]

— Сигурен ли си, че там няма пожар? Алармите все още са включени.

— О, да — отвърна Еди, — там определено има пожар. Просто се надяваме да не стигне до нас, тъй като е на няколко етажа по-горе. Или поне беше.

Аз повторих наум няколко пъти думите му, за да съм сигурна, че съм ги разбрала правилно, а не просто ми се причуват разни неща в окаяното ми състояние. Бях уверена, че подушвам миризмата на дим, ала не бях сигурна дали всичко не беше само плод на въображението ми. След минута или малко повече, Ейдриън излезе от килията, крепейки едно момиче малко по-голямо от мен, облечено в същата жълтеникавокафява униформа. Първата ми мисъл, когато я видях, беше: И аз ли изглеждам толкова зле? Не, реших аз, няма начин. Знаех, че не изглеждам никак добре, ала нещо ми подсказваше, че тя е била там много по-дълго от мен. Лицето и беше изпито и бледо, макар че навярно някога е имало нормален тен. Униформата и беше поне с един номер по-голяма, което подсказваше, че доста е отслабнала, откакто я е облякла, а черната й коса беше провиснала и сплъстена, без никакъв блясък и отчаяно се нуждаеше от измиване и подстригване. Приличаше на мен, когато излязох от единичната килия, само че десет пъти по-зле. Аз не бях прекарала много дълго време на това ниво, а и през последните няколко седмици се наслаждавах на лукса да спя и да се храня прилично.

По лицето на Еди се изписа състрадание, но каленият му характер скоро надделя.

— Да тръгваме. Можеш ли да помагаш на двете?

Изправих се и махнах на Ейдриън.

— Помогни на нея. Аз мога да ходя, макар и бавно.

Ейдриън не изглеждаше особено уверен, но бе ясно, че другото момиче повече се нуждае от помощ. Пристъпвах до нея и докато нашата странна група напредваше по коридора, се улових, че я успокоявам относно ситуация, за която самата аз нищо не знаех.

— Всичко е наред — казах й. — Всичко ще се оправи. Как ти е името?

Черните й очи се взираха безизразно само напред и аз се зачудих дали изобщо ме чува. Може би беше оцеляла при дългите мъчения, изключвайки възприятието си за човешки гласове.

— Ш-Шантал — промълви тя едва чуто. Нямаше да я чуя заради пронизителния вой на аварийната сигнализация, ако не се бях навела до нея.

— Шантал… — ахнах аз. — Мисля, че те познавам. Искам да кажа, че съм чувала за теб. Познавам Дънкан. Той е мой приятел.

В очите й за миг проблесна едва забележима искра.

— Дънкан? Дънкан е тук?

— Да, той ни очаква. — Погледнах въпросително към Ейдриън, докато изричах думите, и той кимна за потвърждение, което ме окуражи да продължа. — Съвсем скоро ще го видиш. Той толкова много ще се зарадва да те види. Много му липсваше. Нямаше никаква представа, че през цялото това време си била тук.

При тези мои думи ме побиха вледеняващи тръпки. През цялото това време. Дънкан ми каза, че алхимиците са я отвели преди една година. Нима е била в единична килия толкова дълго? Ужасяващо. Не е чудно, че изглеждаше толкова зле. И все пак фактът, че тя бе оцеляла след преживяния тук ужас и очевидно все още беше заплаха, за да я държат заключена, говореше много за силата на характера й. Може би двете с нея трябваше да се гордеем, че сме били в този елитен клуб.