Сребристи сенки [bg]

Пронизителният вой на алармата и святкането на малката лампа в ъгъла на стаята ме изтръгнаха от лекия унес, на който се наслаждавах. Тези моменти бяха рядкост и аз се натъжих, че свършиха. Особено след като знаех какво вероятно ще последва. С изключение на алармената светлина в стаята бе тъмно, затова нямах представа колко души бяха вътре, докато не чух мъж да говори по телефон или радиостанция. Наричаше се Грейсън и беше мой постоянен спътник — провеждаше мъченията и разпитите, когато Шеридан отсъстваше.

— Ало? — рече той. — Тук е Грейсън от У2. Има ли някой там? Това учебна тревога ли е?

Дори да имаше някакъв отговор, аз не го чух. След още няколко опита чух как той отиде до вратата и като че ли се опита да я отвори.

— Май нещо се е объркало в плановете на алхимиците? — попитах. Не бях сигурна дали ме е чул заради шума, още повече че гласът ми едва се долавяше. Но когато заговори, той се оказа точно до мен.

— Тихо — нареди ми. — И се помоли да успеем да се измъкнем от тук. Макар че не очаквам твоите молитви да бъдат чути.

Напрежението в тона му беше по-красноречиво от думите и аз се помъчих с всички сили да накарам помъчения си мозък да се съсредоточи и да прецени какво ставаше. Каквото и да се случваше, определено не беше част от някакъв план, а алхимиците мразеха, когато плановете им се объркваха. Въпросът беше: това в моя полза ли беше, или не? Режимът в поправителния център беше толкова строг, че трябваше да се случи нещо необикновено, за да го обърка… а Ейдриън беше най-необикновената личност, която познавах.

След още няколко неуспешни опита на Грейсън да се свърже с колегите си отвън, аз се осмелих отново да заговоря.

— Наистина ли има пожар?

Няколко от онези дразнещи прожектора се включиха — единият осветяваше него. А другият блестеше право в очите ми.

— Много е вероятно. Ако е така, ние също много вероятно ще умрем тук — додаде той. Видях, че по челото му блести пот, а в гласа му прозвуча нотка на безпокойство въпреки хладния тон. Забелязал изпитателния ми поглед — а и заради факта че бях станала свидетел на слабостта му — той се намръщи. — Кой знае? Може би огънят най-сетне ще пречисти душата ти от…

Изщракването на вратата, предшестващо отварянето й, накара Грейсън да се извърне изненадано и за мое облекчение прекъсна тирадата му. Не виждах лицето му. Но ми се искаше да можех, когато чух познат глас да казва:

— Сидни?

Сърцето ми подскочи и надеждата, която не бях изпитвала цяла вечност, избуя в гърдите ми.

— Ейдриън?

Тутакси надеждата ми помръкна. Подозренията, породени от седмиците, изживени в параноя, надигнаха грозната си глава. Това беше номер! Трябва да беше номер. Бях изгубила контакт с Ейдриън. Не беше възможно вече да ме е открил. Не би могъл да проникне тук. Това навярно беше последният трик от дългия списък с номера на алхимиците, за да размътят разсъдъка ми… при все това, когато отново чух гласа му, бях сигурна, че е той.