Зимата на света [bg]

— Търся лейтенант Гарсия.

— Няма го — отвърна му отново на немски Лойд. — Къде ли сме се срещали по-рано? Русинът доби едновременно изненадан и ядосан изглед — като човек, намерил змия в завивките си. — Въобще не сме се срещали — твърдо заяви той. — Вие грешите.

Лойд щракна с пръсти.

— Берлин — каза той. — Хиляда деветстотин тридесет и трета. Нападнаха ни щурмоваците. По лицето на мъжа за кратко се изписа облекчение, сякаш бе очаквал нещо по-лошо. — Да, аз бях там — съгласи се той. — Казвам се Владимир Пешков.

— Казвахме ти Володя.

— Да.

— При онова сбиване в Берлин ти беше с едно момче — Вернер Франк. За миг Володя изпадна в паника, след което с доста напъни прикри чувството си.

— Не познавам такъв човек.

Лойд реши да не го притиска. Можеше да се досети защо събеседникът му е нервен. Както всички останали хора, и руснаците се бояха от тайната си полиция НКВД — те работеха в Испания и се славеха с бруталността си. За тях всеки съветски гражданин който е близък с чужденец, беше потенциален предател.

— Аз съм Лойд Уилямс.

— Спомням си — Володя го пронизваше със синия си поглед. — Странно е, че отново се срещаме тук. — Всъщност не е толкова странно — възрази Лойд. — Сражаваме се с фашистите, където можем.

— Може ли да си поговорим на спокойствие?

— Разбира се.

Отдалечиха се на няколко ярда от останалите. Пешков започна:

— Във взвода на Гарсия има шпионин.

Лойд се смая.

— Шпионин? Кой?

— Немец. Казва се Хайнц Бауер.

— Ето го, оня с червената риза. Шпионин? Сигурен ли си? Съветският офицер дори не си направи труда да отговори на въпроса: — Искам да го повикаш в землянката си, ако имаш такава, или на друго изолирано място.

После погледна часовника си.

— До един час ще дойде подразделението по сигурността, за да го арестува. — Малката барака е мой кабинет — посочи с ръка Лойд. — Но трябва да говоря с командира си за тази работа. Командирът беше комунист и едва ли щеше да се намеси, но Лойд искаше време, за да си помисли. — Както искаш — Володя явно не даваше пет пари за съображенията на командира на Лойд. — Искам шпионинът да бъде задържан спокойно, без никакъв шум. Обясних на хората, които ще го задържат, значението на дискретността. Звучеше като някой, който не е сигурен, че желанията му ще бъдат изпълнени.

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Защо? — запита Лойд, но сам си отговори, още преди Володя да може да отвори уста. — Надяваш се да го направиш двоен агент и да изпращаш подвеждащи отчети до неприятеля. Ако много хора знаят, че е бил заловен, другите шпиони може да предупредят бунтовниците и те няма да вярват на дезинформацията. — По-добре да не разсъждаваме върху подобни въпроси — напрегнато му отвърна Пешков. — Хайде да вървим в твоята барака. — Почакай малко — прекъсна го Лойд. — Как така знаеш, че е шпионин? — Не мога да ти кажа, без да изложа сигурността ни на риск.