Игра на духове [bg]

75.

Върнаха му телефона и пистолета. Кънектикът нямаше взаимно споразумение с Мейн за признаване на разрешителните за оръжие, но Паркър имаше разрешително за повечето щати. Оръжието не беше проблем, но Конър го предупреди, че са го проверили. Това не го накара да се чувства по-обичан в Уотърбъри.

Освен това никой не му предложи да го закара обратно до колата му, която беше останала пред къщата на Мишел Сулиер. Не че беше кой знае колко далеч: участъкът се намираше на „Ийст Мейн“ и оттам се виждаше църквата „Света Анна“ на „Саут Мейн“, от другата страна на „Янки Експресуей“. Можеше да отиде пеша, но нищо нямаше да им стане, ако му бяха спестили разходката.

Държеше телефона си в ръка, готов да се обади на Ейнджъл и Луис, когато видя колата. Беше черен „Крайслер Империал“ от 1966 година в безупречно състояние. За миг си помисли, че някой го е ударил по главата и халюцинира. После затъмненото стъкло на пътническото място се смъкна надолу и той осъзна - чак сега?! - че това ще бъде един от онези дни, в които няма да има шанс да поседне и да си поеме дъх.

Отзад седеше Майка.

Паркър гледаше телефона си. Много искаше да поговори с Ейнджъл и Луис, но му се струваше неблагоразумно да кара Майка да чака, въпреки че тя дори не беше погледнала към него, а ако студеният вятър, който нахлуваше през отворения прозорец, я притесняваше, с нищо не го показваше. Въпреки това намекът беше ясен: трябваше да влезе вътре. Е, помисли си той, сега поне имаше кой да го закара.

Шофьорът слезе от автомобила. Паркър не го познаваше, защото не беше от кортежа на Филип в Провидънс. Беше петдесетинагодишен и набит. Изглеждаше здравеняк от старата школа, който беше раздал толкова заплахи и бой в живота си, че вече не можеше и да коленичи пред свещеник, без да всява страх. Протегна ръка като лопата и зачака. Паркър бавно извади пистолета си, свали пълнителя, прибра мунициите в джоба си и върна оръжието в кобура.