Игра на духове [bg]

Конър се появи в коридора и почукна по часовника си.

Времето изтичаше.

- Мисля, че трябва да се погрижим за сигурността на мъж на име Тоби Тейър. Помолих ги да се заемат.

- Можеш да предадеш тази информация на полицията.

- Възможно е да греша.

- Въпреки това.

- Сложно е.

- По Росовски сложно?

- Именно.

- Аз ще се обадя на Ейнджъл и Луис. Щом науча нещо, ще се свържа с теб. Предполагам, че телефонът ти е в полицията?

Паркър му даде имената на двама детективи, така че Мокси да знае кого да търси.

- Обади ми се - каза Паркър.

- Непременно - обеща Мокси. - И да не се окажеш в затвора там. Имам допълнителна такса за разстояние.

Доляха му ново кафе. Паркър си наложи да не мисли за Ейнджъл, Луис и Тоби Тейър и да се фокусира върху въпросите, които му задаваха. Конър говореше повече, Ролди се намесваше, когато трябва. Освен чисти и спретнати, се оказаха умни. Личеше си, че надушват нещо във версията му за Еклънд, но не могат да определят какво точно. За щастие, не се налагаше да лъже, а само да премълчава. Щом почувстваше, че стъпва на опасна земя - например, когато Ролди взе да се чуди защо му е било да идва чак до Кънектикът, за да разпитва жена, която видимо нямаше пряка връзка със случая, вместо просто да ѝ се обади по телефона, той ги насочваше към Мокси Кастин.

- Значи вие през цялото време вършите това, което господин Кастин е поискал от вас? - попита Конър.

- Точно така.

- Следвате заповеди - допълни Ролди.

- Но не като нацист.

- Може ли да се каже, че това е един от принципите ви?

- Ако да, не е голяма хвалба.

- Господин Паркър, ние добре знаем кой сте и какво правите. Известно ни е, че никога не сте отговаряли директно на полицейски въпрос. Изглежда, имате алергия към прозрачността.

- Може би обръщам нова страница с вас. Трябва да вярвате в човешката способност за промяна и личностно развитие.

Конър изсумтя. Прозвуча сладко, по отблъскващ начин.

- Разкажете ни за Джейкъб Еклънд - каза Ролди.

Пак Еклънд. В очите на Паркър Ролди беше преминал от категория „умен“ в категория „прекалено умен за негово собствено добро“. Единственото успокоение бе, че системата ще му го избие от главата.

- Не знам много за Еклънд, освен това, което откривам, докато вървя по стъпките му.

- Знаехте ли, че той се смята за изчезнал?

- Никога не съм говорил с него.

- Не отговорихте на въпроса.

- Знам само, че от известно време го няма.

- Не са го виждали в дома и офиса му повече от седмица. Не отговаря на обаждания. Пощенската му кутия е препълнена. Рецепционистката му обаче си спомня как той ѝ се е обадил и е поискал да пусне двама мъже в офиса му. Странното в случая е, че Еклънд, изглежда, въобще не е бил в сградата по това време. Какво мислите за това, господин Паркър?

- Мисля, че доста сте поработили, докато аз съм си седял сам-самичък тук.