Игра на духове [bg]

- Според Джеси вече се разбирате по-добре със София.

- Да, всичко е наред - съгласи се Ричард, но в начина, по който изрече думата „наред“, се четеше само тъга и разкаяние. - Но ние не... нали се сещаш. Имаме отделни стаи.

- Съжалявам да го чуя. Ще ѝ мине. Просто е ядосана и обидена.

- От шест месеца не сме спали заедно.

- Откога сте женени?

- Април ще станат петнайсет години.

- Тогава шест месеца не са толкова много.

- Сигурно си прав.

Ричард гледаше през прозореца полята, дърветата и живота, които прелитаха покрай него.

- Тя ми липсва.

- София ли?

- Не, Луси. Момичето. Липсва ми.

Самнър едва се сдържа да не го плесне по врата. Не беше много умен като за учител.

- Исках да ѝ се обадя - продължи Ричард. - Тъпо е, знам. Просто трябваше да ѝ кажа, че съжалявам, задето всичко свърши така, и да разбера как е.

„И да я изчукаш за последно“, искаше да добави Самнър, но не го каза. Вместо това попита:

- И направи ли го?

- Между нас ли ще остане?

Самнър кимна и беше искрен, поне засега. Бяха напът да убият човек, а в такива ситуации доверието е задължително.

- Опитах се - каза Ричард, - но тя се беше преместила. Баща ѝ беше задник, майка ѝ и тя не беше по-добра от него, така че Луси постоянно говореше, че ще се махне оттам. Жал ми е за сестра ѝ, Вики, но мисля, че ще се оправи. Тя е по-силна от Луси.

- Имаш ли идея къде е отишла?

- Говорих с Вики, но тя не знаеше. Луси само я зарекла да завърши гимназия. Обещала ѝ, че щом се установи някъде, Вики може да отиде при нея. Вики ми каза, че много би искала това да стане.