Деца от кръв и кости [bg]

По-опасен от типичен принц.

— Еми ауон ти оти сун… — изричам отново и призовавам още трима.

Надявам се, че това ще забави Инан, но след няколко секунди на лудешка борба той остава сам. По челото му се стича пот, под краката му скриптят камъни.

Дванадесет съживени, а той все още е на крака.

— Доволна ли си? — въпреки че е задъхан, Инан изглежда по-жив, отколкото някога съм го виждала. По извивките на мускулите му проблясва пот и този път не изглежда само кожа и кости. Забива меча си в една пукнатина в земята, а лицето му почервенява. — Щом с нормалната си сила мога да се справя с дванадесет, с колко мислиш, че ще се справят петдесет бойци?

Притискам длани в скалата. Ще създам съживен, когото той не може да унищожи. Земята започва да боботи, но моето аше е прекалено изтощено, за да вдъхне живот на нов дух. Не мога да го направя без кръвна магия. Колкото и да се напрягам, не се появяват съживени.

Не знам дали Инан вижда отчаянието на лицето ми, или го усеща с магията си. Той стиска основата на носа си и едва заглушава един стон.

— Зели…

— Не — прекъсвам го.

Погледът ми се насочва към торбата. В нея лежи слънчевият камък и ме изкушава.

Ако го използвам, ще мога да направя повече от достатъчно съживени, за да се справят с петдесет бойци. Но Инан не знае, че е у мен. А ако онези маскирани искат свитъка, значи ще искат и слънчевия камък. Чувството ми за безизходица се засилва, макар да знам, че съм права. Имам шанс да си върна свитъка и камата от кост, но ако слънчевият камък попадне в ръцете на погрешен маг, той ще стане прекалено силен, за да мога някога да си го върна обратно.

Но ако използвам кръвна магия…

Поглеждам ръката си. Белезите от ухапване около палеца ми едва са започнали да заздравяват. Кръвно приношение ще е повече от достатъчно, но след онова, което се случи в арената в Ибейджи, не искам никога вече да използвам кръвна магия.

Инан се взира с очакване в мен. Не, не мога да използвам нито едното от двете.

— Трябва ми само още малко време.

— Нямаме време. — Инан прокарва ръка през косата си. Бялата ивица сега изглежда още по-широка. — Не можеш дори да се доближиш до бройката, която ни трябва. Ако не можеш да го направиш, трябва да извикаме стражите.

Той поема дълбоко въздух и топлината на магията му започва да избледнява. Цветът се оттича от кожата му. Енергията му изчезва, докато той потиска магията си. Сякаш самият живот се изцежда от него.

— Може би проблемът не съм аз. — Гласът ми потреперва, затварям очи. Мразя го за това, че ме кара да се чувствам слаба. Мразя го за това, че прави себе си слаб. — Ако просто използваш магията си, няма да имаме нужда от стражите.

— Не мога.

— Не можеш или не искаш?

— Магията ми не дава нападателни способности.

— Сигурен ли си? — не се отказвам аз, спомняйки си историите на мама, картините на Лекан за Свързвателите. — Никога ли не си зашеметявал някого? Никога ли не си предприемал мисловна атака?