Зовът на барабана [bg]

Бях си мислила, че ще се върнем в Ривър Рън, но явно щяхме да спрем тук за почивка. Бяхме продължили нагоре срещу течението и Джейми гребеше усилено.

Оставена сама с мислите си, можех само да слушам тихото съскане на дъха му и да се чудя какво ще стори. Ако избереше да остане… е, може би нямаше да е толкова трудно, колкото си мислех. Не подценявах Джокаста Камерън, но не подценявах и Джейми Фрейзър. Колъм и Дугал Макензи се бяха опитали да го подчинят на волята си, но не успяха.

Изпитах вина при спомена за последния път, когато видях Дугал Макензи, как шепнеше беззвучни проклятия, докато се давеше в собствената си кръв, а кинжалът на Джейми беше забит в основата на гърлото му. Аз съм жесток човек — беше казал той, — и ти го знаеш.

Но все пак грешеше; имаше разлика между него и Стивън Бонет, мислех си, докато гледах как се навежда над греблата, грацията и мощта на силните му ръце. Той имаше не само чувство за чест: той беше добър, смел… и съвестен.

Осъзнах къде отиваме, когато зави с едното гребло и насочи лодката през течението към устието на широк поток, над който бяха надвиснали тополи. Никога не бях ходила там по вода, но Джокаста бе казала, че не е далече.

Не биваше да се изненадвам; ако тази нощ той бе решил да се изправи пред демоните си, това беше най-подходящото място.

Малко по-нагоре по потока се тъмнееше притихналата дъскорезница. Зад грамадата ѝ се виждаше сияние; светлина от бараките на робите близо до гората. Обграждаха ни обичайните нощни звуци, но мястото изглеждаше странно притихнало въпреки шума на дърветата и реката, и квакането на жабите. Макар че беше нощ, огромната сграда като че ли хвърляше сянка, но вероятно просто така ми се струваше.

— Денем такива места са много оживени, но нощем са доста зловещи — казах аз в усилие да наруша тишината.

— Така ли? — попита разсеяно Джейми. — На мен тук и денем не ми хареса.

Потреперих при спомена.

— На мен също, исках да кажа само…

— Бърнс е мъртъв. — Не ме погледна; лицето му бе извърнато към дъскорезницата, полускрито от сянката на върбата.

Пуснах края на въжето.

— Надзирателят ли? Кога? — попитах, шокирана от тази новина. — И как?

— Този следобед. Най-малкият син на Кембъл донесе новината точно преди залез.

— Как? — попитах отново. Хванах коленете си и стиснах силно коприната на роклята.

— Ами зараза на кръвта. — Говореше съвсем нехайно, без съчувствие. — Много гаден начин да умреш.

Беше прав. Всъщност никога не бях виждала човек да умира от тетанус, но знаех добре симптомите: безпокойство, трудно преглъщане, постепенно сковаване на мускулите на ръцете, краката и врата, спазми. Спазмите се засилват и стават все по-продължителни, докато тялото на пациента не се скове като дърво и се извива от агония, изопва се и се отпуска, докато накрая не дойде и последният спазъм, след който не следва отпускане, а смъртта.