Синовете на Спарта [bg]

Клеарх чакаше и усещаше как по лицето му се стича още пот и се просмуква в туниката му.

Тисаферн мина покрай гърците, които беше довел, просна се пред царя и зае място в края на масата. Клеарх видя, че персиецът не посмя да седне без разрешение, но пристигането му беше разкъсало напрежението. Великият цар на Персия бавно примигна, сякаш погледът му се завръща от безкрайността към това място на жега и благовония.

— Добре дошъл, Клеарх от Спарта. Моля, настанявай се заедно с другарите си. Всички вие сте гости на масата ми тази вечер.

Едва доловимото напрежение намаля, когато персийските войници чуха думите и разбраха, че няма да бъдат призовани да посекат безочливите гърци. Клеарх издиша с облекчение, макар че остана нащрек. Беше усетил върху себе си погледите на мнозина, които с радост биха го убили. Спартанците бяха най-прочутият враг, срещу който се беше изправяла Персия, непобеденият противник. Клеарх се надяваше, че е добавил няколко реда към тази легенда при Кунакса, когато беше показал, че може да отиде където си поиска на бойното поле. Вътрешно вярваше, че ако Кир не беше паднал толкова бързо, щяха да премажат персийската войска, макар че сигурно щеше да им трябва месец, за да я избият до последния човек. Нямаше обаче намерение да споделя мислите си точно на тази маса.

Гърците заеха посочените им места, като се мъчеха да скрият притеснението си от множеството непознати и врагове, които стояха зад тях.

Клеарх погледна царя в очите. Неволно прецени ширината на масата и откри, че е прекалено голяма, за да успее да се хвърли през нея с кописа си. Спомни си, че и Кир обичаше подобни детайли. Несъмнено зад сковаването на масата се криеше някаква история, макар че не можеше да проумее как се е озовала тук, насред пустинята. Можеше само да се изумява от броя на робите около персийския цар. Беше естествено персийският лагер да е десет пъти по-голям от неговия — колкото целия Сарди или дори Атина, тръгнала на поход. С огромни маси, таверни, царска монетарница, бижутери и тъкачи, ваятели на слонова кост и камък. За една-единствена нощ те бяха издигнали цивилизация в пустинята, но в същото време той продължаваше да се чуди дали ще види отново изгрева. Пое дълбоко дъх и се усмихна. Сложи ръцете си на масата и със задоволство видя, че не треперят.

— Вдигате ли наздравица за падналите, човеко от Гърция? — попита Артаксеркс.

Клеарх кимна.

— Да, царю, за да ги почетем и да направим пътя им по-лек.

Царят даде знак и слуги напълниха бокалите пред всеки от тях. Менон погледна мрачно своя, но предпочете да не обижда домакина, като откаже. Царят се изправи и дванайсетимата гръцки пълководци направиха същото, вдигнали високо чашите си. Напрежението се завърна, когато персийските войници докоснаха дръжките на мечовете си, готови да ги изтеглят при най-малкото рязко движение.