Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Джеръми се почувства много доволен от комплимента, макар и да бе от момиченце. Съпругата му бе красива. Това го радваше. Радваше го и фактът, че останалите го забелязват…

Влакът се разтресе от ревове.

Дориан се обърна. Погледът му мрачно погълна коридора. Излезе от купето и огледа двата края на коридора.

— Хайде! — подкани ги с ръка. — Нямаме никакво време. Чака ни цял влак за очистване.

Джеръми отиде до момиченцето и му каза:

— Ще ми позволиш ли да те гушна? Така ще си в безопасност.

— Тате ми е казвал да не говоря с непознати, а вече наруших това правило…

— Ще намерим и баща ти. — Намигна й.

— Обещаваш ли? — попита, а в гласа й се усещаше толкова сладка наивност.

— Мхм — кимна той.

Емили кимна и се приближи, гушна го през врата и той я хвана през кръста с ръка, сетне се изправиха и със Сюзън последваха Дориан, който вече бе в края на вагона и се оглеждаше постоянно.

Бързо го догониха и Джеръми го попита:

— Какво става? Нещо нередно.

— Може да се каже… мисля, че имаме Сенчест.

— Какво имаме?

— Същество, което наричаме сенчест, защото се крие и придвижва в сенките.

— В сенките?

— Да, в сенките! — изпуфтя недоволно Дориан. — Не разбираш ли? Не схвана ли вече? В целия свят има такива пролуки между световете и много невинни стават техни жертви. Пътувам и ги спирам, доколкото мога.

— Значи, всъщност не си разказвач? — повдигна въпросително вежда.

— Не съм казвал такова нещо, може би е хубаво да знаеш, че никога не лъжа.

Джеръми кимна.

— Книгата е в теб нали? — попита го Дориан.

— Да.

— В нея е всичко, научено от родословието на Ловците, за порталите и съществата, които изкачат от там. Понякога се появява някое ново, и Ловецът е длъжен да запише всичко, което узнае за него. Всяко едно от съществата умира от различни неща. Дългучът в купето по-рано е много силен, но лесно умира. Нужно е само да скрепиш катанец и коноп и всичко е готово, удряш го по главата и той се разпилява.

— А другите същества… — полюбопитства Джеръми.

— Търпение. Има време за всичко! — вдигна ръка Дориан. — Лакомниците се задавят и умират.

Разказвачът, без да казва нищо повече, се шмугна в участъка между двата вагона и изтича в следващия. Джеръми, Сюзън, а вече и малката Емили, го последваха.

Вървяха не повече от петнайсет метра, когато нещо профуча покрай тях. Приличаше на силно течение, но всички осъзнаха, че е нещо.

Сенчест!

Трак-ка-так!

Със сигурност бе сенчест — нищо повече, нищо по-малко. Джеръми сякаш бе развил за минути усет към тези неща. Още по-плашещо бе, че му харесваше, колкото и страшни да бяха гадините, които щеше да види, това му харесваше!

— Дръжте се към осветени места и няма как Сенчестия да ви хване! — предупреди ги Дориан.